— Да взимаш етично правилното решение — прекъсна го Джулиет.
— Никога да не записваш на хартия такива решения — поправи я Уитмор.
Райм се запита дали адвокатът се шегува, но думите му не биха придружени от усмивка.
— Ще събера информация за потенциала на господин Фромър да печели пари — продължи Уитмор, — как е щял да се върне на чиновническа работа, каквато е имал преди това. Директорска длъжност. Така ще увеличим иска за бъдещ потенциал за печелене на пари. Ще взема писмени показания от съпругата и приятелите му и бивши колеги, а също и експертно медицинско мнение за болката и страданията, които е преживял. Искам да ударим „Мидуест“ с всичко, с което можем. При такива обстоятелства, предполагам, че те ще направят всичко възможно да избегнат съдебен процес.
Телефонът му изжужа и той погледна екранчето.
— Госпожица Шрьодер, от кантората ми. Може би е открила нови случаи, които да използваме — обясни Уитмор и отговори на обаждането. — Да?
Райм забеляза, че адвокатът застана напълно неподвижно. Не въртеше врата си и не преместваше тежестта си от крак на крак и се втренчи в пода.
— Сигурна ли си? Кой ти каза?… Да, може да им се вярва. — Най-после по лицето му премина сянка на емоция. И не беше приятна. Той затвори. — Имаме проблем. — Уитмор огледа присъстващите. — Има ли начин да се обадим по Скайп? Веднага.
— Имаш ли свободна минутка? — попита Ник Карели.
Амелия Сакс разсъждаваше трескаво поради шока от появата му. Колко странно, че той не се беше променил много през всичките тези години, прекарани в затвора. Всъщност се беше променила само позата му. Все още беше в добра физическа форма, макар и сега прегърбен.
— Аз… Не… — заеквайки, отговори тя и се намрази заради това.
— Щях да ти се обадя, но щеше да затвориш.
Дали? Разбира се. Вероятно.
— Минавах оттук и реших да опитам.
— Да не би да си… — започна Сакс и си помисли: Довършвай проклетите си изречения.
Ник се засмя — онзи тих, щастлив смях, който помнеше Амелия. Върна я назад в миналото.
— Не, не съм избягал — каза той. — Добро поведение. Нарекоха ме образцов затворник. Комисията ме освободи предсрочно, единодушно.
Сакс най-после възвърна здравия си разум. Ако се отърве, от него бързо, той може би щеше да дойде пак. По-добре беше да го изслуша сега и да приключи с него.
Тя излезе навън и затвори вратата.
— Нямам много време. Трябва да заведа майка си на лекар.
Мамка му. Защо го каза? Защо изобщо му казваше каквото и да било?
Ник намръщи чело.
— Какво ѝ е?
— Проблеми със сърцето.
— Ще я…
— Наистина нямам много време, Ник.
— Да, разбира се. — Погледът му се отмести встрани за момент и после пак се насочи към очите ѝ. — Четох за теб във вестника. Сега имаш партньор. Онзи, който по-рано беше шеф на Криминалния отдел. Видях го два пъти. Той е легенда. Наистина ли е…
— Инвалид, да. — Мълчание.
Ник, изглежда, осъзна, че любезностите са излишни.
— Виж, искам да говоря с теб. Довечера или утре, може ли да пием кафе?
Не. Вратата е затворена, миналото си е минало, било каквото било.
— Кажи ми сега за какво става дума.
Пари, препоръка за работа? Той никога нямаше да се върне в полицията. Присъдата за углавно престъпление го изключваше.
— Добре, няма да те бавя, Ами…
Употребата на галеното ѝ име я подразни.
Ник си пое дълбоко дъх.
— Ще ти обясня накратко. Става въпрос за присъдата ми. Кражбата, нападението. Ти знаеш всички подробности.
Разбира се, че Сакс ги знаеше. Престъплението беше сериозно. Ник беше арестуван за това, че стои в дъното на кражба на стоки и пратки на лекарства, отпускани с рецепта. При последната, преди да го заловят, беше ударил шофьор с пистолета си. Руският емигрант, баща на четири деца, лежа в болница една седмица.
Ник се наведе напред и впи очи в Сакс.
— Не съм го направил, Ами — прошепна той. — Не съм извършил нито едно от нещата, за които ме арестуваха.
Лицето ѝ се зачерви и сърцето ѝ заблъска в гърдите. Сакс погледна през завесата на прозореца до вратата. Не видя майка си. Извърна очи встрани, за да спечели малко време да осмисли онова, което току-що беше чула, и после отново се обърна към него.