Двама работници, млади мъже, единият с тъмна кожа, другият бял, влизат през вратата пред мен. Кимам им. И те ми кимат.
Надявам се, че никой от тях не е Марио. Или най-добрият му приятел. Ако е така, ще трябва да бръкна в раницата си, а знаем какво означава това — чупене на кости отвисоко. Разминаваме се.
Добре.
Или пък не.
— Хей? — вика ми някой.
— Да? — отговарям и доближавам ръка до чука.
— Какво става там горе?
— Мисля, че обир. В бижутерския магазин. Не съм сигурен.
— Шибаняците така и не сложиха охрана там. Трябваше да им кажа.
— Те продават само евтини боклуци — обажда се колегата му. — Цирконий и други такива неща. Кой би рискувал да го застрелят за цирконий?
Виждам табелка към „Доставки“ и чинно тръгвам по посока на стрелката.
Чувам гласове отпред, спирам и поглеждам зад ъгъла. Там има само един дребен чернокож пазач. Лесно мога да му строша главата с чука. Да разбия лицето му на десетина парчета. И после…
О, не. Защо е толкова труден животът?
Появяват се още двама. Единият бял, другият чернокож. И двамата два пъти по-тежки от мен.
Дръпвам се назад. След миг нещата се влошават още повече. Зад мен, в другия край на коридора, по който току-що дойдох, чувам още гласове. Може би е Червенокоска заедно с други ченгета и оглеждат тази част на мола.
А на единствения изход пред мен има четири наети ченгета, които живеят за деня, в който и те ще имат възможност да чупят кости… или да използват електрошоков пистолет или спрей.
Намирам се по средата и няма накъде да бягам.
2.
— Къде сте?
— Все още претърсваме, Амелия — отговори Бъди Евърет, патрулният полицай от Осемдесет и четвърти участък. — Шест екипа. Всички изходи са блокирани от нас или от частната охрана. Той трябва да е някъде тук.
Сакс се опита безуспешно да избърше кръвта от ботуша си със салфетка от „Старбъкс“. Беше сложила якето си в чувал за боклук, който също взе от кафенето. Може би не беше непоправимо съсипано, но тя нямаше намерение да се разхожда с дреха, подгизнала от кръв. Младият патрулен полицай забеляза петната по ръцете ѝ и на лицето му се изписа безпокойство, но не каза нищо. Ченгетата, разбира се, също са човешки същества. Претръпването. Все някога претръпването настъпва, но при някои по-късно, отколкото при други, а Бъди Евърет все още беше млад.
Той погледна към отворения капак на ескалатора през очилата си с червени рамки.
— Ами той…?
— Не оцеля.
Евърет кимна и впери очи в пода. Кървавите отпечатъци от ботушите на Сакс водеха встрани от ескалатора.
— Нямаш ли представа в каква посока се е отправил? — попита той.
— Никаква. — Амелия въздъхна. Бяха изминали само няколко минути от момента, в който Неизвестният заподозрян 40 може би я беше видял и избягал, до пристигането на подкрепленията, но това, изглежда, му беше достатъчно, за да се превърне в невидим. — Добре. Ще търся заедно с вас.
— В сутерена ще им трябва помощ. Там долу е същински лабиринт.
— Разбира се, но нека огледат и на улицата. Ако ме е видял, той е имал време да се изнесе веднага.
— Добре, Амелия.
Младият полицай, чиито очила имаха рамки с оттенък на изстиваща кръв, кимна и тръгна.
— Детектив? — чу се мъжки глас зад Сакс.
Тя се обърна и видя нисък и набит латиноамериканец на около петдесет години с морскосин костюм на райета и жълта риза. Вратовръзката му беше безупречно бяла. Амелия не беше виждала такава комбинация.
Тя кимна.
— Капитан Мадино.
Сакс стисна ръката му. Той я оглеждаше с тъмните си очи, с притворени клепачи. Прелъстително, но не сексуално, а обаятелно, както правеха мъжете с власт и някои жени.
Мадино беше от Осемдесет и четвърти участък и нямаше нищо общо със случая с Неизвестния заподозрян 40, който беше в списъка на Криминалния отдел на Сакс. Беше дошъл заради произшествието, въпреки че полицията скоро щеше да се оттегли, освен ако не се установеше, че е имало престъпно нехайство в поддръжката на ескалатора, което се случваше рядко. И все пак момчетата и момичетата на Мадино щяха да направят огледа на мястото.
— Какво се случи? — попита той.
— Пожарникарите ще ви обяснят по-добре от мен. Аз преследвах заподозрян в убийство. Знам само, че ескалаторът се повреди и мъж на средна възраст падна в механизма. Спуснах се при него и се опитах да спра кръвоизлива, но не можеше да се направи нищо. Държа се още малко, но умря и смъртта му беше потвърдена на място.
— Аварийният бутон?
— Някой го беше натиснал, но това изключи само стъпалата, не и главния мотор. Механизмът продължи да работи. Беше го заклещил в корема и слабините.