Екранът помръкна.
— Празно бръщолевене ли беше това? — троснато попита Арчър.
— Не. Точна постановка на закона.
— Нищо ли не можем да направим?
Адвокатът невъзмутимо нахвърляше записки, водени с микроскопичния му почерк. Райм забеляза, че всички букви са главни.
— Ще проверя картотеките и съдебните документи, но той не би ни излъгал за информация, която можем да потвърдим. Според закона за фалитите съдията понякога вдига запора, ако има външна застрахователна компания, която може да изплати иск за отговорност като нашия. Но тъй като се осигуряват сами, това няма да стане. Компанията е неуязвима за правосъдието.
— Той каза, че може да опитаме други ответници — напомни Джулиет.
— Въпреки че не беше много окуражаващ — подчерта Линкълн.
— Ще продължа да търся, но… — Уитмор кимна към тъмния екран — господин Холбрук имаше достатъчно стимули да се опита да обвини някой друг заради доброто име на неговата компания, ако не за друго. Той не вижда вероятни основания за съдебен иск, нито пък аз. Това е класическа ситуация на отговорност за продукта, но ние сме безпомощни да я представим в съда. Ще отида при госпожа Фромър да ѝ съобщя лично новината. — Адвокатът стана и оправи двете копчета на сакото си. — Господин Райм, моля, изпратете ми сметката за отделените часове. Ще платя. И ви благодаря за времето и усилията. Изживяването беше ползотворно.
Сакс, проблемът е, че вече не работя. Е, поне в огледи на местопрестъпления.
След като върна майка си у дома след посещението ѝ при лекаря, Амелия отиде в Манхатън и сега беше сама в бойния щаб в Главното управление на полицията. Задачата ѝ беше да осмисли уликите по случая с Неизвестния заподозрян 40 и да накара новата служителка в отдела по криминалистика (по-възрастна лаборантка, не толкова добра, колкото Мел Купър) да довърши анализа, който ѝ трябваше — изследването на салфетките от „Уайт Касъл“, които можеше да съдържат пръстови отпечатъци на заподозрения и ДНК, и да идентифицира стърготините и лака за дърво от предишните местопрестъпления.
Това беше мисията ѝ.
Всъщност тя гледаше през прозореца, припомняйки си думите на Райм преди месец.
Вече не работя…
Амелия спори с него и се опита да разбие решителността му. Той обаче беше непреклонен, дразнещо глух за точните ѝ попадения в дебата.
„Всичко има край — беше ѝ казал баща ѝ в един свеж, ослепително слънчев съботен следобед, докато си почиваше от съвместния им проект да инсталират модифициран карбуратор в камарото ѝ. — Така е устроен светът и по-добре да го приемем. С достойнство, а не да се унижаваме.“ По онова време Херман Сакс беше в болнични и бе подложен на серия процедури за лечение на рак. Амелия приемаше почти всичко, на което я учеше и което ѝ казваше спокойният, проницателен и изпълнен с чувство за хумор мъж, но ожесточено отказваше да повярва, че това е краят, и да се примири въпреки факта, че той се оказа прав, поне за първото, като почина шест седмици по-късно.
Забравѝ. Забравѝ Линкълн.
Имаш работа. Погледни таблиците с уликите.
— Престъпления: убийство, нападение.
— Жертва: Тод Уилямс, 29 г., писател, блогър, социални теми.
— Причина за смъртта: удар с тъп предмет, вероятно чук със заоблен връх (неопределена търговска марка).
— Мотив: грабеж. Кредитни/дебитни карти още неизползвани.
Улики:
— Няма пръстови отпечатъци
— Стрък трева
— Следи: