Махна ръцете си от клавиатурата, затвори очи и пак се облегна назад на стола.
15.
Джулиет Арчър и Линкълн Райм бяха сами в дневната.
Записките за вече несъществуващото дело „Фромър срещу «Мидуест Кънвейънс»“, фотографиите и разпечатките от проучването на Арчър бяха подредени в редици. Дори в поражението Мел Купър беше организиран като операционна медицинска сестра.
По-рано днес, като чу, че делото е приключено, Райм се утеши с една окуражаваща мисъл — че е освободен от бремето да напътства студентка. Вече не беше въодушевен от тази идея, както в началото.
— Има нещо, в което можеш да помогнеш, ако се интересуваш, два проекта, върху които работя. Не са интригуващи като случаи. Проучвания. Езотерични елементи на криминалистиката. Но все пак — каза ѝ той.
Джулиет приближи инвалидната си количка до него и го погледна в очите. Изражението ѝ показваше, че е изненадана.
— Нали не мислиш, че ще си тръгна?
— Не. Само казвам. — Линкълн мразеше да чува този израз от устата на друг и не му хареса повече сега, след като той го изрече.
— Или се надяваш? — свенливо се усмихна тя.
— Присъствието ти беше полезно.
Това беше най-големият му комплимент, макар че Арчър не го знаеше.
— Онова, което се случи, не е честно. Няма пари, нито каквато и да било помощ за Санди Фромър.
— Но и твоето положение е такова. — Райм кимна към инвалидната ѝ количка. Тъй като недъгът ѝ се държеше на тумор, не на злополука, тя нямаше от кого да поиска обезщетение. — На мен ми провървя. Получих голямо обезщетение от строителната компания, издигнала скелето, от което падна тръбата.
— Тръба? Това ли се случи?
Линкълн се засмя.
— Играех си на новобранец. По онова време бях шеф на отдела по криминалистика, но не можах да се стърпя да не направя оглед на местопрестъплението. Някой убиваше полицаи. Трябваше да отида на мястото и да потърся доказателства. Бях сигурен, че аз — и никой друг — ще намеря уликата, която ще ни заведе до него. Добър пример за поговорката „Характерът определя съдбата“.
— Хераклит — каза Джулиет с развеселени очи. — Добрите сестри в католическия университет „Непорочното зачатие“ ще бъдат много горди, че си спомням нещо от онова, което са ме учили. Разбира се, понякога съдбата няма нищо общо с това кой си и какво правиш. Два опита за убийство на Хитлер. И двата перфектно планирани, и двата неуспешни. Това е съдба. Няма промисъл, няма справедливост. Понякога взимаш златната ябълка. Понякога те прецакват. И в двата случая…
— … оцеляваш.
Арчър кимна.
— Чудех се.
— Да, вярно е — смело заяви Райм. — „Нинхидрин разтвор може да се получи, като смесим неполярни разтвори. Пробата се потапя в работния разтвор и се оставя да се развива на тъмно и влажно три дни, като се избягват високи температури.“ Това е цитат от наръчника за пръстови отпечатъци на Министерството на правосъдието. Пробвах го. Точни са.
Тя се умълча и огледа лабораторията, претъпкана с оборудване и инструменти.
— Отбягваш предстоящия ми въпрос, нали?
— Защо напуснах полицията ли?
Джулиет се усмихна.
— Или отговори, или недей. Само съм любопитна.
Линкълн посочи с работещата си ръка към едната от белите дъски в отсрещния ъгъл на стаята, обърнати с лице към стената.
— Имаше един случай преди около месец. Най-отдолу на дъската пише: Заподозреният почина. Разследването се прекратява.
— Затова ли напусна?
— Да.
— Направил си грешка и някой е умрял?
Интонацията е всичко. Забележката на Арчър завърши с муден въпросителен знак. Тя може би искрено питаше дали случаят е такъв, или пък отхвърляше случилото се и го упрекваше, че е изоставил професия, в която смъртта е естествена част от процеса. Прекъсването на човешкото съществуване, разбира се, е основният мотив за разследването на убийство. Възможно е заподозреният да умре от естествена смърт по време на задържането… или понякога от смъртоносна инжекция.
Линкълн обаче се засмя вяло.
— Не, всъщност се случи точно обратното.
— Обратното?
Той леко премести количката си и двамата застанаха с лице един към друг.
— Изобщо не направих грешка. Бях сто процента точен. — Райм отпи от чашката с „Гленморанджи“, която му беше налял Том преди десетина минути. Кимна към алкохола и после се обърна към Джулиет, но тя пак отказа. Линкълн продължи: — Заподозреният беше бизнесмен на име Чарлс Бакстър… Чувала ли си за него?
— Не.
— Случаят беше в новините. Бакстър измамил няколко богаташи с десетина милиона долара. Те едва ли биха забелязали. Всичко е въпрос на нули. На кого му пука? Не решавах обаче аз, нито прокурорът. Бакстър наруши закона и заместник-прокурорката се залови със случая и ми възложи задачата да помогна да намерят парите и да анализирам веществените доказателства — почерк, мастило, данни от джипиеса, които да ни позволят да го проследим до банки, микроследи от местата, където са се състояли срещите, фалшиви документи за самоличност, пръст от мястото, където са заровени парите. Разследването не беше трудно. Намерих много допустими в съда доказателства в подкрепа на кражбата, финансова измама с помощта на телекомуникации и информационни технологии и няколко други неща. Заместник-прокурорката беше доволна. Извършителят щеше да получи присъда от три до пет години, на лек режим. Имаше обаче въпроси за уликите, на които не бях намерил отговори. Глождеха ме. Продължих да анализирам и попаднах на още следи. Прокурорката ми каза да не си правя труда. Имала всичко необходимо за присъдата, която искала. Аз обаче не можех да спра. Открих съвсем малко количество лубрикант в личните му вещи, смазка, която се използва почти изключително само за огнестрелни оръжия. И малко остатъци от барут. И няколко микроследи, които ме заведоха на определено място в Лонг Айлънд Сити. В квартала имаше голям склад на самообслужване. Детективът, с когото работех, научи, че Бакстър има складово помещение там. Бакстър не ни каза за него, защото там нямаше нищо, свързано с финансовата измама, само лични вещи. Ние обаче взехме съдебна заповед за обиск и намерихме нерегистриран пистолет. Това придвижи обвинението към друга категория престъпление и въпреки че прокурорката не искаше да продължаваме, защото Бакстър нямаше досие за насилие, тя нямаше друг избор. Притежанието на незаконно оръжие носи задължителна присъда в щата Ню Йорк. Прокурорите трябва да предявят обвинение за това.