Характерът определя съдбата…
— Това е непреодолим импулс — добави Арчър. — Трябвало е да претърсиш местопрестъплението, където си бил ранен, и да намериш отговора за смазката за оръжия и кокаина. Аз трябваше да намеря проклетите комари. За мен най-лошото нещо на света е гатанка без отговор. — Изумителните ѝ сини очи отново блеснаха. — Обожавам гатанките. А ти?
— Като игра ли? Или в живота?
— Като игра.
— Не. Не играя на такива неща.
— Открих, че те помагат да разшириш мисленето си. Колекционирам ги. Искаш ли да опиташ?
— Не си прави труда. — Това означаваше категорично не. Погледът му беше прикован в белите дъски, обърнати с гръб към тях. Райм отпи малка глътка уиски.
— И така — въпреки това каза Арчър, — двама синове и двама бащи отишли за риба. Всеки хванал по една риба, но се върнали само с три риби. Как е възможно?
— Не знам. Виж, аз…
— Хайде, помисли. — Тя повтори гатанката.
Линкълн направи физиономия, но се замисли. Едната риба се е измъкнала? Изяли са я за обяд? Едната риба е изяла друга?
Джулиет се усмихваше.
— Номерът с гатанките е, че не ти трябва повече информация, отколкото ти е казана. Няма сандвичи, няма бягство.
Той повдигна рамене.
— Предавам се.
— Не влагаш много усилия. Е, какъв е отговорът?
— Кажи го.
— Въдичарите са били дядо, синът му и внукът му. Двама бащи, двама синове, но само трима души.
Райм се изсмя неволно. Хитро. Хареса му.
— Щом в главата ти се набие мисълта за четирима души, почти невъзможно е да я прогониш, нали? И не забравяй, отговорите на гатанките винаги са елементарни — ако имаш необходимата мисловна нагласа.
На вратата се позвъни. Линкълн погледна видео монитора. Ранди, братът на Джулиет. Райм остана малко разочарован, че тя си тръгва. Том отиде да отвори вратата.
— Още една — каза Арчър.
— Добре.
— Какво е това, което се среща веднъж в минутата, два пъти в момента и никога в годината?
Нещо елементарно…
— Предаваш ли се?
— Не. Ще продължа да мисля.
Минута по-късно Том се върна с брата на Джулиет. Поговориха няколко минути — учтив, но безсмислен разговор. След това се сбогуваха набързо и братът и сестрата се отправиха към коридора. Преди да излезе през сводестата врата на дневната, Джулиет спря и завъртя инвалидната си количка.
— Любопитна съм само за едно нещо, Линкълн.
— Какво?
— Бакстър. Голяма къща ли имаше или апартамент?
Това пък какво беше? Райм се замисли.
— Мисля, че голяма къща. Струваше повече от един милион. В днешно време колко голяма къща можеш да си купиш с тези пари? Защо питаш?
— Чудех се защо му е трябвало складово помещение в Лонг Айлънд Сити, където си намерил пистолета. Той би могъл да държи спомените в къщата си. Или поне в складово помещение близо до дома му. Е, просто ми хрумна. Лека нощ.
— Лека нощ.
— И не забравяй за гатанката — минута, момент, година.
Тя подкара количката си и се скри от погледа му.
Компютрите спасиха живота ми.
В няколко отношения. В гимназията можех да превъзхождам другите и да блестя в нещо. Не в спорта (да си висок е добре за баскетбола, но да си кльощав не е). В клуба по компютри. В клуба по математика. Игри. Ролеви игри онлайн — можех да бъда когото си поискам. Да изглеждам както искам — чрез аватари и фотошоп.
И сега компютрите правят възможна кариерата ми. Вярно, не изглеждам много по-различно от куп други хора на улицата, но само малко по-различно може да е достатъчно. Хората твърдят, че харесват различните, но в действителност не е така — освен да ги зяпат, да им се смеят и да си повишават самочувствието за тяхна сметка. Ето защо да водя бизнес онлайн от безопасната си утроба в Челси е идеално за мен. Не е необходимо да се срещам с хора, да разговарям с тях лично и да търпя глупавото им зяпане дори да е с усмивка на лицата им.
И изкарвам добри пари.
Сега седя пред компютъра си на масата в кухнята и изпитвам болка от загубата на моя „Уайт Касъл“. Пиша още малко. Прочитам резултатите от проучването си. Въвеждам друго търсене.
Получавам още отговори. Обичам звука на клавишите. Удовлетворяващ е. Опитвал съм се да го опиша. Не е като тракане на пишеща машина, нито като щракане на електрически ключ. Най-близкото, за което се сещам, е звукът на едри дъждовни капки върху опъната палатка. Питър и аз ходихме на къмпинг пет-шест пъти, два пъти с нашите родители (тогава не беше много забавно; татко слушаше мач, а майка пушеше и прелистваше списание). Питър и аз обаче си прекарахме добре, особено на дъжда. Не беше необходимо да се чувствам неудобно, като плувам. Заради момичетата, сещате се. И момчетата с хубаво телосложение.