Чук, чук, чук.
Странно е как времето, изглежда, работи в твоя полза. Чувам разни хора да казват: о, бих искал да съм роден еди-кога си — в римско време, през викторианската епоха, трийсетте или шейсетте години на XX век. Аз обаче съм доволен, че съм тук сега. „Майкрософт“, „Епъл“, HTML, безжичен интернет и всичко останало. Мога да седя в стаята си и да слагам хляб на масата си, жена в леглото си от време на време и чук за трошене на глави в ръката си. Мога да обзавеждам Стаята с играчките с всичко, от което се нуждая за мое удоволствие.
Благодаря ви, компютри. Обичам клавишите ви със звук на дъждовни капки.
Пак пиша.
И така, компютрите спасиха живота ми, като ми дадоха собствен бизнес в безопасност от Безочливите.
Ще спасят живота ми и сега.
Защото научавам всичко, което мога, за Червенокоска, Амелия Сакс, детектив трета степен в Нюйоркската полиция.
За малко не реших проблема с нея по-рано. За малко не разбих черепа ѝ на парченца. Следях я близо до „Уайт Касъл“ и ръката ми беше на чудесната дръжка на чука, гладка като глезен на девойка. Приближих се до нея, но се появи друг мъж, който я познаваше. Имах чувството, че и той е ченге, което работи за нея. Малко, бяло момче, кльощаво като мен, е, добре, не толкова много, и по-нисък, но изглеждаше опасен. Сигурно имаше пистолет и радиопредавател.
Записах регистрационния номер на секси колата на Червенокоска.
Цялата полезна информация, която научавам за нея, е чудесна. Дъщеря на ченге, партньорка на ченге — е, бивше ченге. Линкълн Райм, известна личност. Човек с увреждания, както ги наричат. Оказва се, че имаме нещо общо помежду си. Аз не съм точно с увреждания, но хората ме гледат така, както гледат него, предполагам.
Продължавам да пиша усилено. Пръстите ми са дълги и големи и ръцете ми са силни. Чупя клавиши веднъж на всеки шест месеца. При това, когато не съм ядосан.
Пиша, чета, нахвърлям записки.
Научавам все повече за Червенокоска. Случаите, които е приключила. Състезанията по стрелба, които е спечелила (няма да забравя това, повярвайте ми).
Сега вече започвам да се ядосвам… Да, можеш да си купиш бургери „Уайт Касъл“ в бакалиите. Ще го направя. Но не е същото като да отида в ресторанта, обстановката, мирисът на мазнина и лук. Спомням си, че ходих в един близо до мястото, където израснахме. Братовчедка ми Линди от Сиатъл ни беше на гости. Средна по успех ученичка, като мен. Не бях излизал с момиче дотогава и се престорих, че тя не ми е роднина — представих си, че се целуваме. Отидохме да обядваме в „Уайт Касъл“. Дадох ѝ подарък за лъскавата ѝ руса коса, да я пази суха — прозрачна найлонова качулка за дъжд, която се сгъваше като пътна карта в малка кесийка, тъмносиня и избродирана с китайски мотиви. Линди се засмя и ме целуна по бузата.
Денят беше хубав.
Това беше „Уайт Касъл“ за мен. А Червенокоска ми го отне.
Вбесен съм, вбесен…
Взимам решение. От друга страна обаче, това не е решение, щом не зависи от теб. В случая нямам избор. В същия момент се разнася пронизителният звук на звънеца на вратата. Подскачам. Запаметявам файла на компютъра и прибирам хартиените носители. Щраквам домофона.
— Върнън, аз съм? — казва с въпросителната си интонация Алиша.
— Качи се.
— Сигурен ли си, че може?
Сърцето ми блъска в гърдите, като си представям какво предстои. Неизвестно защо, поглеждам към вратата на Стаята с играчките.
— Да — отговарям.
Две минути по-късно тя стои пред вратата. Поглеждам камерата. Алиша е сама (не е доведена с пистолет, опрян в главата, от Червенокоска, както си представям, че може да стане). Отварям ѝ да влезе и затварям и заключвам вратата. Неволно си помислям за каменна плоча, която се затръшва над крипта.
Няма връщане назад.
— Гладна ли си? — питам.
— Не.
Аз бях, но вече не съм гладен. Като имам предвид какво ще се случи.
Посягам да взема сакото ѝ, но после си спомням, че тя обича да го закача сама. Тази вечер Алиша е с дебелата си учителска блуза, поло. Тя поглежда стрелкащите се насам-натам рибки.
Червени, черни, сребристи, златисти.
Въпросът е като бучка, която силно пулсира в мозъка ми, точно там, където строшавам костта на някого, когото искам да убия.