Джулиет Арчър беше останала на първия ред. Тя беше на тридесет и пет години и имаше невероятни очи. Райм остана поразен от тях, когато я видя за пръв път на лекцията миналата седмица. В човешкия ирис няма сини пигменти или водниста влага. Този оттенък се дължи на количеството меланин в епитела, съчетано с ефекта на Рейли — разсейването на светлината. Очите на Арчър бяха наситено небесносини.
Райм се приближи до нея.
— Локар. Чели сте допълнително. Моята книга. Перифразирахте от нея. — Той не беше препоръчал на студентите да прочетат книгата му.
— Нуждаех се от нещо за четене, за да върви с виното и вечерята ми онзи ден.
— Аха.
— Е? — попита тя.
Не беше необходимо да разширява въпроса, който повтаряше запитване от миналата седмица… както и няколко есемеса междувременно.
Лъчезарните ѝ очи останаха приковани в неговите.
— Не съм сигурен дали идеята е добра — отвърна Линкълн.
— Идеята не е добра?
— Искам да кажа, че не е полезна. За вас.
— Не съм съгласна.
Джулиет Арчър очевидно не си поплюваше. Тя замълча и после устните ѝ без червило се разтеглиха в усмивка.
— Проучили сте ме, нали?
— Да.
— Помислихте си, че съм шпионка? Че се мъча да спечеля благоразположението ви, за да открадна тайни от разследванията?
Тази мисъл наистина му беше хрумнала. Райм повдигна рамене — жест, който можеше да прави въпреки състоянието си.
— Само бях любопитен. — Всъщност беше научил доста за магистърската степен на Джулиет Арчър по обществено здравеопазване и биология. Тя беше оперативен епидемиолог в Отдела за заразни заболявания към нюйоркския институт по здравеопазване в Уестчестър и сега искаше да смени професията си и да се занимава с криминалистика. В момента живееше в мансарда в центъра на града, в квартала Сохо. Единайсетгодишният ѝ син беше отличен футболист. Самата Джулиет беше получила благоприятни отзиви за изпълненията си на модерни танци в Манхатън и Уестчестър. Преди да се разведе, беше живяла в Бедфорд, Ню Йорк.
Не, не беше шпионка.
Тя продължи да го гледа в очите.
— Добре — каза Линкълн импулсивно — нещо изключително рядко за него.
Арчър се усмихна учтиво.
— Благодаря. Сега мога да си тръгна.
— Утре — добави той след кратко мълчание.
Това, изглежда, се стори забавно на Арчър, която закачливо наклони глава настрана, сякаш можеше лесно да преговаря и да извоюва промяна в определената среща, но не искаше да настоява.
— Трябва ли ви адресът? — попита Райм.
— Знам го.
Вместо да си стиснат ръцете, двамата кимнаха, подпечатвайки споразумението. Арчър се усмихна и после показалецът на дясната ѝ ръка се насочи към тъчпада на собствената ѝ инвалидна количка, сребриста „Сторм Ароу“, същия модел, който беше използвал Линкълн допреди няколко години.
— Доскоро. — Тя завъртя количката, мина по пътеката и излезе.
4.
Самостоятелната къща беше от тъмночервени тухли, подобни по цвят на очилата на патрулния полицай Бъди Евърет, цвета на съсирена кръв, на черва. Човек не можеше да не си го помисли. При дадените обстоятелства.
Амелия Сакс бавно оглеждаше топлата светлина, която струеше отвътре и от време на време примигваше, докато множеството гости се придвижваха между лампата и прозореца. Ефектът беше стробоскопичен. Къщата беше малка, а гостите — много.
Смъртта размразява и най-обтегнатите отношения.
Амелия не бързаше.
През годините си като полицай беше съобщавала новината за загуба на десетки членове на семейства. Умееше да го прави, импровизирайки изреченията, на които я бяха научили психолозите в Академията. („Много съжалявам за загубата ви.“ „Има ли към кого да се обърнете за подкрепа?“ С такъв сценарий се налагаше да импровизира.)
Тази вечер обаче беше различно. Защото никога досега не беше присъствала в момента, когато електроните на жертвата напускат клетките или, ако вярваш в друго, душата напуска тялото. А сега беше държала ръката на Грег Фромър в момента на смъртта му. И колкото и да не ѝ се искаше да прави това посещение, сделката беше сключена и нямаше да я наруши.
Тя премести кобура на хълбока си, така че да не се вижда. Струваше ѝ се редно да го направи, макар да не можеше да обясни защо. Другата цел на мисията ѝ беше да се отбие в апартамента си, също в Бруклин, не ужасно далеч, за да се изкъпе и преоблече. След което щеше да е необходим луминол и алтернативен източник на светлина, за да намери петънце кръв някъде по себе си.
Амелия се качи по стъпалата и натисна звънеца.
Вратата отвори висок мъж на петдесет и няколко години с хавайска риза и оранжеви къси панталони. Разбира се, това не беше самото погребение. То щеше да е по-късно. Тази вечер приятели и роднини се бяха събрали набързо, за да донесат храна, да се разсеят от скръбта и да се съсредоточат.