Минава цяла вечност, докато се прибера у дома. Челси е много, много далеч от Бруклин. Чудя се защо ли се нарича така. Челси. Чувал съм, че е кръстен на някакво място в Англия. Звучи английско. Мисля, че там има отбор с такова име. Или е име на човек.
Улицата, моята улица, Двайсет и втора улица, е шумна, но стъклата на прозорците ми са дебели. Като утроба, както споменах. На покрива има тераса и там горе ми харесва. Не съм виждал никой от сградата да се качва на терасата. Понякога седя там и ми се иска да пушех, защото да седиш върху градска скала, да пушиш и да гледаш града, изглежда основно занимание и в стария, и в новия Ню Йорк.
От покрива се вижда гърбът на хотел „Челси“. Там отсядат знаменитости, в смисъл живеят там. Музиканти, актьори и художници. Седя на шезлонга, гледам гълъбите, облаците, самолетите и панорамата и се ослушвам за музика от музикантите, които живеят в хотела, но не чувам нищо.
Сега съм пред външната врата. Пак хвърлям поглед през рамо. Няма ченгета. Няма я Червенокоска.
Влизам в моя жилищен блок и тръгвам по коридорите. Стените са боядисани в тъмносиньо и… гостоприемно — така изглежда нюансът. Поне според мен. Струва ми се. Ще кажа на брат си, когато го видя следващия път. Питър ще го оцени. Коридорите са осветени слабо и стените смърдят така, сякаш са направени от развалено месо. Не предполагах, че ще се чувствам удобно на такова място, след като съм израснал в зелено предградие с богата растителност. Апартаментът трябваше да ми бъде временно жилище, но свикнах с него. Освен това научих, че самият град е подходящ за мен. Не ме забелязват много. А за мен е важно да не ме забелязват. Предвид всичко.
И така, удобният Челси.
Утроба…
Запалвам лампите и заключвам вратата. Търся следи от неканени гости, но не е влизал никой. Някои биха казали, че съм параноик, но сега животът ми не е параноя, нали? Поръсвам храна на рибките в аквариума. Яденето на риба винаги ми се е струвало погрешно. Но ям месо, при това много. И аз съм от месо. Затова каква е разликата? Пък и на тях им харесва и на мен ми харесва хранителният бяс. Рибките са златисти, черни и червени и се стрелкат чисто импулсивно.
Отивам в банята и си взимам душ, за да отмия безпокойството от мола. Както и потта. Въпреки студения пролетен ден съм облян в пот от бягството.
Пускам новините. Да, след хиляди реклами на екрана се появява репортаж за нещастния случай в търговския център в Бруклин. Повредата на ескалатора и мъжът, загинал по ужасяващ начин. И изстрелът! Аха, това го обяснява. Полицай се опитал да спре мотора, като го простреля, и да спаси жертвата, но безуспешно. Червенокоска ли е изстреляла безполезния куршум? Ако е тя, признавам ѝ находчивостта.
Виждам съобщение на телефонния секретар — е, да, старомодно.
Върнън. Здравей. Трябваше да работя до късно.
Чувствам, че стомахът ми се свива. Ще отложи ли срещата? После обаче научавам, че всичко е наред.
Ще дойда към осем. Ако нямаш нищо против.
Тонът ѝ е безизразен, но от друга страна, винаги е такъв. Тя не е жена с емоционален глас. Никога не съм я виждал да се смее.
Ако не се чуем, направо идвам. Ако е твърде късно, няма проблем. Само ми се обадѝ.
Алиша е такава. Опасява се, че нещо ще се счупи, ако всее някакъв смут, пита твърде много и спори дори ако другите не са несъгласни, а само задават въпрос. Или се чудят.
Бих направил всичко за нея. Всичко.
И трябва да отбележа, че това ми харесва. Кара ме да се чувствам силен. И добър. Хората са ми причинявали лоши неща. И така изглежда справедливо.
Поглеждам през прозореца за Червенокоска или други ченгета. Няма.
Параноя…
Проверявам какво има за вечеря в хладилника и в килера. Супа, яйчени рулца, чили без боб, едно цяло пиле, тортиля. Много сосове и дипове. Сирене.
Бастун. Хърбел. Да, това съм аз.
Обаче ям като разпран.
Замислям се за двата сандвича, които изядох в „Старбъкс“. Особено много ми хареса пушената шунка. Спомням си писъка и че погледнах навън. Видях, че Червенокоска оглежда кафенето и не се обръща по посока на писъка, както би направило всяко нормално човешко същество.
Безочлива… Гневно изплювам думата, поне наум.
Бесен съм ѝ.
Трябва да се успокоя с нещо. Взимам раницата си от кукичката до външната врата и я занасям в стаята. Набирам цифрите на ключалката на Стаята с играчките. Сам инсталирах ключалката — нещо, което вероятно не е разрешено в жилище под наем. Стаята с играчките обаче трябва да е заключена. Постоянно.
Отключвам секретната ключалка и влизам. Стаята с играчките е тъмна, с изключение на ярките халогенни лампи над очуканата маса, където са съкровищата ми. Лъчите светлина танцуват ослепително по металните ръбове и остриета, повечето от лъскава стомана. В Стаята с играчките е тихо. Звукоизолирал съм я добре. Внимателно изрязах и поставих дървени плоскости и акустичен материал на стените и монтирах капаци на прозорците. Тук вътре можеш да крещиш, докато прегракнеш, и пак няма да те чуе никой навън.