Медикът си тръгна и Арчър приближи количката си до Райм.
— Изобщо не се поколеба — каза той за изпълнението ѝ пред Алиша. Когато Райм спомена пред Алиша Морган, че състоянието на Арчър е по-лошо от неговото и ѝ предложи да си почине, Джулиет веднага разбра, че нещо не е наред с посетителката, тъй като все още не беше в неподвижно състояние, още по-малко по-лошо от това на Райм.
Арчър кимна.
— Щях да се обадя на полицията веднага щом изляза от дневната.
Линкълн въздъхна.
— Не предполагах, че тя ще те удари. Разбрах, че е дошла да убие мен и всеки друг тук, но реших да спечеля малко време.
— Видях оръжията на лавицата, където ги държи Амелия, но не умея да стрелям. И ръцете ми леко треперят заради тумора.
— Пък и не е необходимо да освобождаваш предпазител на лампа или да проверяваш дали е заредена — добави Райм.
— Но все пак има още един извършител на свобода.
— Тази дума ти харесва, нали?
— Приятна е за произнасяне. Извършител. Алиша каза, че не знае къде е Грифит. Той щял да се свърже с нея. Предполагам, че можем да подслушваме телефона ѝ.
Линкълн поклати глава.
— Той ще използва телефон с предплатена карта, непроследим. И след няколко часа ще разбере, че тя е арестувана, и ще се скрие.
— Тогава къде да го търсим?
— Къде другаде? — попита Райм и кимна към дъските с уликите.
Отговорът е там…
55.
Ник Карели нямаше да ѝ предложи брак.
Изкушаваше се, чувстваше онзи порив, онзи непреодолим импулс отвътре. Кажи го, бързо. И ако Ами каже „не“, както сигурно ще направи, отстъпи, оттегли се.
Той обаче нямаше да се откаже. Можеше да му отнеме много време, но по един или друг начин отново щеше да спечели сърцето на Амелия.
Ник се замисли за думите на Фреди: Намерѝ си мадама, Ник. Мъжът се нуждае от жена в живота си.
Работя по въпроса…
Ник се беше отправил към дома си и вървеше под дърветата на тротоара в Бруклин, преметнал през рамо спортната си чанта. Странно, но изпитваше желание да си подсвирква. Не го правеше. Всъщност не познаваше много хора, които си подсвиркват (макар че когато беше в затвора, прочете във вестниците за разследване, водено от Амелия, в което професионален убиец талантливо си подсвирквал с уста).
В чантата имаше малка картина, увита в златиста хартия за подаръци. Беше градски пейзаж, изобразяващ Бруклинския мост на ранното утринно слънце, от което металът блестеше и озаряваше Манхатън. Творбата, която Ник бе намерил в малка галерия на Хенри Стрийт, приличаше на картина, която Амелия беше харесала, когато бяха заедно. Бяха я открили в галерия в Манхатън в една студена неделя след късна закуска. Онзи пейзаж върху чисто бялата стена на претенциозното изложбено пространство в Сохо беше ужасно скъп. Нямаше как да си го позволи. Беше му хрумнало да нахлуе в галерията малко преди да затворят, да покаже полицейската си значка и да заяви, че трябва да вземе картината като веществено доказателство, че е открадната. И после платното щеше да „изчезне“ от склада с веществените доказателства и щеше да има едно голямо извинение за собственика на галерията. Ник обаче не се реши да го направи.
Е, пейзажът в спортната му чанта беше също толкова хубав. Дори по-хубав. По-голям и с по-ярки цветове.
Ами щеше да го хареса. Да, Ник се чувстваше добре.
Подсвиркваше си…
Джон Пероне беше оставил съобщение, че събира парите му и пише фалшивите документи за заем. Ник щеше да ги прочете внимателно. Трябваше да се увери, че сделката изглежда законна, така че всички близо до него — най-вече надзорникът му и Амелия — да повярват, че се е сдобил легално с парите. Щеше да ги убеди. Знаеше, че Ами ще му повярва, защото в очите ѝ беше видял, че иска да му вярва.
И Виторио, собственикът на ресторанта, щеше да приеме предложението му, защото Пероне и телохранителят му Ралф Севил, онзи тип с тирантите, щяха да се погрижат за това. Ник щеше да разкраси заведението — червена боя и по-хубави униформи на сервитьорките, да се сдобие с разрешително за алкохол и да го прекръсти на „Кафене Карели“. Щеше да започне напълно законен бизнес. Миналото му щеше да бъде погребано. Никой нямаше да разбере нищо.
Колкото до стремежа си да докаже невинността си, Ник щеше да остави това постепенно да се забрави. Щеше да каже на Амелия и на майка ѝ и техните приятели, че следите са изстинали, че единият свидетел от онова време е починал и че друг страда от алцхаймер и не може да си спомни нищо. Щеше да си придаде натъжен и отчаян вид, че в това отношение нещата не вървят. По дяволите, положих толкова усилия…