— Безочливи.
— Каза го няколко пъти. Какво означава?
Грифит погледна към раницата си.
— Вътре има дневник, нали? Дневникът на брат ми. Той го диктуваше на MP3-плейър. Аз го преписвах на хартия. Мислех да го публикувам един ден. Питър е казал някои забележителни неща. За живота, за хората, за взаимоотношенията между тях.
Сакс намери подвързаната с кожа тетрадка, която имаше може би петстотин страници.
— В гимназията в Манхасет — продължи Грифит — някои от готините хлапета се сприятелили с него. Той си помислил, че го правят сериозно. Но не. Те само го използвали, за да отмъстят на момиче, което не искало да прави секс с тях. Дрогирали я, убедили Питър, че тя е някоя друга, и ги снимали в леглото. Досещаш се какво са правили.
— И са качили снимките в интернет?
— Не, това беше преди телефоните с фотоапарати и камери. Снимали ги с „Полароид“ и разпространили снимките в училище. — Той кимна към окъсаната тетрадка с кожени корици. — Последната страница. Последният откъс.
Амелия го намери.
Някои неща не преминават. Никога. Мислех, че ще преминат. Наистина го вярвах. Казвам си, че не ми трябват приятели като Сам и Франк. Те са фалшиви, безполезни. Боклуци. Лоши като Дано и Бътлър. Всъщност по-лоши, защото говорят едно, а правят друго. Казвам си, че не си струва да мисля за тях. Но напразно.
И никой не ми вярва, че не съм знаел, че е била Синди. Всички в училище и в полицията. Мислят, че съм го планирал.
Не ми предявиха обвинение, но това няма значение. Само затвърди убеждението, че съм изрод.
Върнън обезумя. Искаше да ги убие. Брат ми е избухлив и винаги иска да отмъсти на всеки, който е ядосал него или мен Мама и татко постоянно го държат под око. Неговите Безочливи. Той иска да убива Безочливите.
Не съм разярен като Върнън след случилото се с Франк, Сам и Синди. Само се чувствам уморен — от погледите, които ми хвърлят, от бележките, които оставят в шкафчето ми. Приятелите на Синди ме заплюват. Тя замина. Със семейството ѝ се преместиха да живеят другаде.
Много съм уморен.
Нуждая се от сън. Трябва да заспя.
— Самоубил ли се е? — попита Сакс.
— Фактически не, иначе нямаше да е погребан тук. Гробището е католическо. Питър се напи до забрава и подкара колата по шосе 25. Със сто и петдесет километра в час. Беше на двайсет години.
— Ами „Безочливите“? Какво означава това?
— Питър и аз сме създадени различно от другите. Изглеждаме различно. Нарича се синдром на Марфан.
Сакс не беше запозната с това. Тя предположи, че това състояние е причината за високия му ръст и непропорционално ниското тегло, дългите ръце и стъпала. За нея видът му не беше особено странен, просто друг тип телосложение. Но за съучениците му? Не им е трябвало много.
— Много ни се подиграваха — продължи Грифит. — И на двамата. Хлапетата са жестоки. Ти си хубава. Не знаеш какво е да ти се присмиват.
Нищо подобно! Когато беше тийнейджърка, Амелия беше по-голяма мъжкарана от повечето момчета и по-борбена от тях, но определено ѝ се подиграваха. Присмиваха ѝ се и в модния бизнес, защото беше жена. Същото беше и когато постъпи в полицията… и по същата причина.
— Повечето момчета ги тормозят във физкултурния салон — каза Върнън. — Но на мен най-много ми се подиграваха в часовете по трудово обучение. Всичко започна, защото бях влюбен в едно момиче от осми клас. Чух, че тя има страхотна къщичка за кукли. Затова, докато другите момчета изработваха лавици за книги и стъргалки за обувки, аз ѝ направих писалище „Нипъндейл“. Високо петнайсет сантиметра. Идеално. — Светлозеленокафявите му очи блеснаха. — Наистина беше съвършено. Момчетата се скъсаха да ми присмиват. „Върлината има къщичка за кукли.“ „Бастуна е момиче.“ — Той поклати глава. — Въпреки всичко го завърших. Подарих го на Сара и тя се ухили, сякаш ѝ беше забавно. Както когато направиш нещо хубаво за някого, а той иска повече. Или изобщо не иска нищо. Чувства се неудобно. Каза: „Благодаря“, сякаш благодари на сервитьорка. Повече не ѝ проговорих. И тя беше като останалите — арогантни, високомерни, наши. Безочливи.
Значи това било. Съучениците, които са му се присмивали и подигравали.
— А хората, отговорни за дефектната кола, с която са пътували Алиша и семейството ѝ? И те ли са Безочливи?
— Да. Хора, които те малтретират, не те зачитат, унижават те. Мислят само за себе си. Продават дефектни коли, а знаят, че са опасни. Печелят пари. Единствено това има значение за тях.
— Сигурно много си обичал брат си.
— Запазих стария си телефон с неговите гласови съобщения. Непрекъснато ги слушам. Носят ми известна утеха. — Грифит се обърна към Сакс. — Всяка утеха в този живот е хубаво нещо, не мислиш ли?