Амелия предполагаше, че знае отговора на следващия си въпрос.
— Какво се случи с момчетата, които разпространиха снимките на брат ти и онова момиче?
— О, затова се преместих в апартамента в Челси. Беше ми по-лесно да направя това, което бях решил — да ги намеря и да ги убия. Те работеха в града. Единия посякох до смърт. Сам. Другия, Франк, пребих до смърт. Труповете са в езеро близо до Нюарк. Мога да ти разкажа повече за това, ако искаш. Алиша щеше да ме убие, нали?
Сакс се поколеба.
Той щеше да разбере рано или късно.
— Да, Върнън. Съжалявам.
На лицето му се изписа примирение.
— Всъщност го знаех. Дълбоко в душата си знаех, че тя ме използва. — Той повдигна рамене. — Какво друго да очаквам? Но понякога се оставяш да те използват, защото… ами така. Самотен си или нещо друго. Всички плащаме за любовта по един или друг начин. — Грифит пак я погледна озадачено. — Ти си мила с мен. Въпреки че се опитах да убия майка ти. В края на краищата не мисля, че си Безочлива. Мислех, че си, но не е така. Може ли да ти дам нещо? — попита той след кратко мълчание.
— Какво?
— В раницата е. Книга.
Амелия погледна в раницата и намери тънко томче.
— Това ли?
— Да.
„Кратки изследвания на случаи на необяснима смърт“.
Сакс я прелисти и разгледа снимките на миниатюри на местопрестъпления. Не беше виждала такова нещо. Франсес Глеснър Лий беше създателката на диорамите. Амелия се засмя тихо, когато видя малка кукла труп, която лежи в кухня.
— Може да я вземеш. Искам да ти я подаря.
— Не ни е разрешено да приемаме подаръци. Нали разбираш?
— Така ли? Защо?
Сакс се усмихна.
— Не знам. Полицейско правило. Но не ни позволяват.
— Е, добре. Може да си я купиш, след като сега знаеш за нея.
— Непременно ще го направя, Върнън.
Приближиха се двама униформени полицаи.
— Детектив.
— Том — каза тя на по-високия от двамата.
— Микробусът дойде.
— Ще те закараме в ареста — каза Сакс на Грифит. — Няма да създаваш проблеми, нали?
— Не.
Тя му повярва.
58.
— Той е вътре.
Роналд Пуласки отмести очи от момчето на не повече от петнайсет години и погледна към сградата, която сочеше. Мястото беше опасно, по-лошо от по-голямата част на източен Ню Йорк. Рон и децата му неотдавна бяха гледали „Хобит“ и той си спомни как джуджетата и Билбо тръгнаха към една пещера. Това място му напомни за нея. Една от онези каменни постройки, кафеникава, с цвета на засъхнала кръв, и тъмни и хлътнали прозорци като очи на труп. Някои бяха счупени, а други — надупчени от куршуми.
Мрачната, заплашителна сграда беше подходящо място Один да продава наркотици. Или да произвежда прословутия си кеч. Върхът на дрогата.
Или може би го правеше другаде, а тук изтезаваше конкуренти и заподозрени информатори.
— Сам ли е? — попита Рон.
— Не знам.
Широко отворените кафяви очи на момчето се стрелкаха из улицата. Пуласки отново беше облечен с обикновени дрехи, но пак приличаше на такъв, какъвто е — бяло ченге в квартал на чернокожи, издокаран като за под прикритие. Той полагаше усилия да не се обръща и да не поглежда към уличката, където чакаше Тони с изваден пистолет „Глок“.
— Один въоръжен ли е? — попита Рон.
— Виж, пич, само ми дай зеленото, а?
— Плащам ти хилядарка. Один обикновено носи ли оръжие?
— Това не е моят квартал. Не познавам този Один, нито бандата му. Алфо от „Ричи“ гарантира за теб и ми каза, че ще кихнеш малко зелено, ако намеря този кучи син. Чух, че той ще бъде тук, в онази сграда. Само това знам. Сигурен ли си, че не си ченге?
— Не съм ченге.
— Добре. Направих това, което трябваше. А сега, дай зеленото.
Пуласки бръкна в джоба си и уви пръсти около седмичния си доход — по пет долара, за да изглежда по-дебела пачката.
— Почакай — настойчиво рече момчето.
— Какво да чакам? — Не ми давай кинтите сега.
Рон въздъхна.
— Но нали каза…
— Чакай, чакай…
Момчето се огледа наоколо и Рон направи същото. Какво ставаше, по дяволите?
И после забеляза трима младежи, двама латиноамериканци и един чернокож, които вървяха по отсрещната страна на улицата, пушеха и се смееха. Бяха някъде на осемнайсет-деветнайсет години.
— Чакай, чакай… Не, не гледай към тях. Гледай мен.
Пуласки отново въздъхна.
— Добре. Сега. Дай ми зеленото.
Рон му даде парите. Момчето бръкна в джоба си и му връчи смачкан пакет цигари.
Пуласки се намръщи.
— Какво има вътре? Не искам да купувам нищо. Искам само да говоря с Один.