— Вътре има цигари, пич. Вземи ги. Прибери ги, сякаш са три грама крек-кокаин. Внимателно. Скрий ги. Сега!
Аха. Рон най-после разбра. Хлапето искаше да изглежда така, сякаш му продава наркотици. Създаваше си улична слава. Изграждаше доверие в себе си. Пуласки погледна тримата младежи и видя, че те са ги забелязали, но не реагираха и продължиха по пътя си.
Той погледна към сградата.
— Добре. Къде по-точно е Один?
— Не знам. Знам само, че е вътре. На твое място щях да започна от първия етаж и да продължа нагоре.
Пуласки тръгна да пресича улицата.
— Хей — извика подир него момчето.
— Какво?
— Цигарите ми.
— Нали току-що ги купих. — Рон смачка пакета и го хвърли към хлапето. — Откажи ги. Вредни са за здравето.
— Майната ти.
Момчето изчезна и Тони се присъедини към Рон. И той беше облечен като за под прикритие — черни джинси и тениска, сиво кожено яке и шапка с емблемата на „Янките“, обърната с козирката назад. Двамата се отправиха към уличката до подобната на пещера постройка.
— Какво правят там вътре?
— Нямам представа. Хлапето се кълнеше, че Один е вътре в момента. Е, не се кълнеше. Мѝсли, че е вътре. И това е единствената следа, с която разполагаме. Затова да не губим надежда.
— Имам чувството, че правят амфетамини.
Рон се надяваше да не е така. Употребяващите метамфетамин и крек са като супергерои. Дрогата им дава безумна сила и замъглява мисленето им. Ако извадеха късмет, Один нямаше да е продавач на дребно, а на едро. Може би дори беше снабдявал директно Чарлс Бакстър, когото Райм беше вкарал в затвора „Райкърс“. Все пак брокерите и адвокатите от Уолстрийт трябва да купуват хероин и кокаин отнякъде.
— Ако продава, той няма да бъде сам и ще има оръжия — каза Тони. — Попита ли хлапето?
— Да, попитах го. Не знаеше. Стоим тук от четиридесет минути. Никой не е влизал или излизал. Мисля, че това е добре.
— Така ли? — попита Тони. — А не мислиш ли, че Один и тримата му телохранители с „АК 47“ може би са довтасали преди четиридесет и пет минути?
— Тони.
— Само казвам. Добре. Влизаме.
Тони смъкна ципа на якето си, за да има по-добър достъп до глока си, и погледна брат си.
— Къде е оръжието ти?
— На глезена.
— Не. Затъкни го в колана си.
Рон се поколеба, а после надигна крачола на джинсите си. Извади пистолета и го пъхна в джоба си, където държеше остатъка от парите за дрогата. Брат му кимна. Малкият „Бодигард“ вероятно щеше да изпадне от колана на Рон или да се плъзне към слабините му.
Тони докосна ръката му.
— За последен път. Сигурен ли си, че си заслужава?
Рон се усмихна.
Двамата се приближиха до външната врата на сградата. Не беше заключена. По-точно на мястото на ключалката зееше дупка.
— Кой апартамент?
Рон поклати глава.
Не се наложи обаче да търсят много далеч. Под звънеца в средата на червената олющена врата на апартамента в дъното на втория етаж беше пъхната написана на ръка картичка.
О’Дин.
При други обстоятелства Рон би се разсмял. Ирландски, не скандинавски наркодилър.
Тони застана от другата страна на вратата.
Рон не последва примера му. Когато някой погледне през шпионката и не види никого в коридора, това означава, че посетителите са ченгета. Той натисна звънеца с каменно изражение на лицето. Потеше се, но не избърса капчиците, стичащи се от челото му. Вече беше късно.
След минута тишина отвътре се чуха стъпки.
— Кой е? — попита прегракнал глас.
— Казвам се Рон. Бях приятел на Бакстър. Чарлс Бакстър.
Рон видя сенки, които се раздвижиха под вратата. Дали О’Дин не вадеше пистолет от джоба си, чудейки се дали да застреля посетителя през вратата? Не беше умно да го направи в жилището си. Рон обаче осъзна, че О’Дин може да не е особено психически стабилен и следователно да не му пука, че ще пречука натрапник пред дома си. А колкото до някой друг наблизо, тук изстрелите бяха горе-долу нещо обичайно и хората не им обръщаха внимание.
— Какво искаш?
— Знаеш, че Чарлс е мъртъв.
— Какво искаш?
— Той ми разказа за теб. Искам да продължа с теб оттам, откъдето той е прекъснал.
От другата страна на вратата се чу изщракване.
Зареждане на пистолет? Или дръпване на предпазител?
Звукът обаче се оказа първият от отключването на няколко ключалки.
Рон напрегна мускули и плъзна ръка към пистолета си. Тони вече беше извадил глока си.
Вратата се отвори. Рон надникна вътре и огледа мъжа, който стоеше пред него, осветен в гръб от светлината на евтина лампа със скъсан абажур.
Рон прегърби рамене и си помисли: „О, боже… Какво да правя сега?“.