59.
Линкълн Райм чу, че външната врата на къщата му се отвори и затвори. И приближаващи се стъпки.
— Това е Амелия — каза Джулиет Арчър, която беше в дневната с него.
— Познаваш по звука. Браво. Да, слухът, зрението и обонянието ти ще се подобрят. Някои лекари го оспорват, но аз правих експерименти и съм убеден, че е вярно. И вкусът също, ако не убиваш с много уиски вкусовите си рецептори.
— Аха. Е, животът е равновесие, нали?
Амелия Сакс влезе в дневната и им кимна за поздрав.
— Получи ли самопризнания от Грифит? — попита Райм.
— В общи линии. — Тя седна и им разказа историята на двамата братя — по-младият, загинал заради подигравки, а другият — все по-лабилен психически и изпълнен с желание за мъст. Разказът на Грифит съвпадаше идеално с историята на Алиша Морган.
— Безочливи — замислено каза Арчър, след като чу всичко. — Е, не предвидихме това.
Въпреки че мисловната нагласа на извършителя беше в голяма степен неразбираема за Райм, сега той трябваше да признае пред себе си, че Върнън Грифит е един от по-сложните заподозрени, пред които е бил изправен.
— Не е несимпатичен — отбеляза Сакс, изричайки абсолютно същите думи, които се готвеше да каже Линкълн. Тя обясни, че вероятно ще има споразумение с прокуратурата. — Той призна, че сме го арестували по правилата. Не иска да оспорва това. — Амелия се усмихна. — Попита дали ще му позволят да прави мебели в затвора.
Райм се зачуди дали е възможно, може би на осъдените за убийство не се разрешаваше достъп до триони, ножове и чукове със заоблен връх. Грифит май трябваше да се задоволи с изработване на регистрационни табели за автомобили.
Той погледна дъските с уликите и си помисли колко различни изглеждаха двата случая в началото, а в действителност се оказаха генетично свързани като близнаци. „Фромър срещу «Мидуест Кънвейънс»“ и „Народът на щата Ню Йорк срещу Грифит“, а сега и „срещу Алиша Морган“.
Сакс свали оръжието си, наля си кафе в чашка от сервиза, който Том беше наредил на масичката в ъгъла, и седна. Тъкмо отпи първата глътка, когато телефонът ѝ звънна. Тя прочете съобщението и се засмя.
— В лабораторията по криминалистика в Куинс са намерили изгубените салфетки от „Уайт Касъл“.
— Бях ги забравила — рече Джулиет.
— Аз не ги бях забравил, но се бях отказал от тях — каза Райм. — И какво?
— По тях няма пръстови отпечатъци, нито ДНК — прочете Сакс. — Има следи от сладка безалкохолна напитка в пропорции, които предполагат, че източникът е ресторант от веригата „Уайт Касъл“.
— Но нали… — започна Арчър.
— На салфетките е написано „Уайт Касъл“, да.
— Това е естеството на нашата професия — сега и твоята, Арчър. Всеки ден трябва да се справяме с изчезнали улики, доказателства, които не са правилно идентифицирани или пък са замърсени. Предполагам, че се случва и в епидемиологията.
— О, да. Късогледите деца, спомняш ли си? — Джулиет разказа на Амелия историята за изследването, което неправилно беше определило причината за късогледството при децата.
Сакс кимна и отговори:
— Чух и друга история по радиото. Едно време хората мислели, че ларвите спонтанно се зараждат от месото. Не си спомням подробностите.
— Да, прочута история — потвърди Арчър. — Опровергава я Франческо Реди, учен от XVII век, бащата на експерименталната биология. Яйцата са твърде малко и не се виждат с просто око.
Сакс погледна дъските с уликите, и по-точно секцията за гражданското дело, и попита:
— Какво става с делото на госпожа Фромър? Ще получи ли някакво обезщетение?
— Много е съмнително. — Райм обясни, че могат да съдят само Алиша Морган и Върнън Грифит за смъртта на Грег Фромър. Уитмор преглеждаше финансите им, но нито единият от двамата не изглеждаше много богат.
Телефонът на Арчър иззвъня.
— Отговори — подаде команда тя.
— Здравей, Джул. Аз съм.
— Ранди. Слушат те и Линкълн и Амелия.
Брат ѝ.
Те си размениха поздрави.
— Ще бъда там след десетина минути.
— Приключихме случая — каза Джулиет.
— Сериозно? Е, смаян съм. Били много ще се радва да чуе всичко. Между нас казано, много му харесва идеята за Мама Ченге. Той рисува комикс. Ти си главната героиня. Но не си ме чувала да го казвам. Ще бъде изненада. И така. В момента шофирам без хендсфри и говоря по телефона. Не казвай на полицията. Ха!
Те прекъснаха разговора.
Арчър погледна Сакс.
— Когато се записах в курса на Линкълн, аз разбира се, знаех за теб, Амелия. Всеки, който следи борбата с престъпността в Ню Йорк, знае за теб. Ти си велика, както би се изразил синът ми. Бих казала „известна“, но „епична“ ми се струва по-подходящо. Знаех, че работиш с Линкълн и че си негова партньорка, но не знаех, че си му партньорка и в живота. Разбрах го, като ви гледах през последните няколко дни.