Така ли беше? Вероятно. Райм кимна в знак на съгласие.
— Но това все още не обяснява защо.
Линкълн Райм подозираше, че отговорът е следният: ако преброиш всички причини да не следваш онова, което знаеш, че иска сърцето ти, ще бъдеш абсолютно парализиран (думата му хареса). Това означава, че трябва да пренебрегнеш всеки глас, който крещи да напуснеш, да се оттеглиш, да се колебаеш, да спреш или да се усъмниш, независимо дали е улика, която те е затруднила, изтощение, което те изкушава да си починеш, или стъписването, че един човек лежи мъртъв в гроб, който ти безразсъдно си му изкопал.
— Нямам представа, новобранец — отговори той. — Абсолютно никаква. Но е така. Отиди да разчистиш календара си. Ще ми трябваш утре рано сутринта. Ти и Амелия. Трябва да довършим случая с Неизвестния заподозрян 40 и после да видим какво ще предложи Лон.
— Разбира се, Линкълн. Добре.
Докато излизаше, Рон Пуласки се зачерви и изражението на лицето му можеше да се опише само като сияещо.
Райм смяташе, че никой никога не трябва да показва това изражение.
Понеделник
VII. План „А“
61.
На вратата се позвъни и Райм погледна монитора. Лон Селито и неговият бастун.
Том излезе в коридора и отвори на детектива. Той забеляза, че Селито се насочи право към Линкълн, без да се отклонява към подноса с курабии, които Том беше направил. Във въздуха още се разнасяше ухание на горещо масло и канела. Погледът му към сладкишите обаче разкри съжаление. Може би Лон Селито беше качил един-два килограма през последните няколко дни и отново беше на диета.
— Хей. — Той кимна на Том и после сковано се приближи до инвалидната количка на Райм. Токовете на обувките му потракваха, но протритият гумен връх на бастуна му не издаваше звук. — Линк. Амелия.
Сакс кимна. Беше дошла да остави уликите от ранния етап на разследването на Неизвестния заподозрян 40, които се съхраняваха в Главната лаборатория по криминалистика в Куинс. Тя беше убедена, че нещо от тях може да се изгуби, както се случи със салфетките от „Уайт Касъл“, и лично бе събрала уликите рано тази сутрин и ги беше донесла в дома на Райм.
Амелия нямаше да остане дълго тук. След няколко часа щеше да закара Роуз в болницата, за да я оперират.
— Нищо ли? — обърна се Том към детектива. — Кафе?
— Не. — Селито гледаше нагоре, отбягвайки очите им.
Райм се вгледа изпитателно в лицето му. Нещо не беше наред.
— Ескалаторът. Трябва да го зарежеш, Линк.
Добро начало на разговора.
Умело отклоняваш темата, помисли си Райм. Беше нетърпелив. Трябваше да организира уликите. Имаше и среща с прокурора, водещ делата срещу Грифит и Морган, пък и Мел Купър щеше да дойде скоро.
— Какво има, Лон?
— Добре, ще ти кажа.
Райм го погледна, но Селито беше вперил очи в Сакс.
Тя приключи с подреждането на уликите, изхлузи латексовите ръкавици и духна на пръстите си. Райм от години не беше изпитвал облекчението, което носеше елементарно действие като това, след като часове наред ръцете ти са били стегнати в ръкавиците, но ясно помнеше усещането.
— Казвай, Лон. — Амелия искаше да чуе новината веднага — поне лошата. Добрата, изглежда, не я интересуваше особено много.
— Отстраниха те.
— Какво?
— За какво става дума? — троснато попита Райм.
— Проблем в Главното управление на полицията.
Сакс затвори очи.
— Защото от мен изтече информацията за интелигентните контролери, нали? Не казах на шефовете. Но се налагаше да го направя, Лон.
— Това са глупости — отсече Линкълн. — Тя вероятно е спасила живота на много хора. Компаниите изключваха сървърите си и Грифит не успя да ги хакне.
На бледото, меко лице на Селито се изписа озадаченост.
— За какво говорите?
Сакс обясни за тайната си среща с репортера, който публикува статията, че някои компании се колебаят по финансови причини да изключат облачните си сървъри, за да ги осъвременят с нови актуализации на сигурност на „Микросистеми“.
Селито я погледна намусено.
— Все едно. Но аз имам предвид Мадино, Амелия. Съжалявам.
И тогава Райм си спомни за капитана от Осемдесет и четвърти участък, който беше свикал Комисията по балистика, след като Сакс беше стреляла в мотора на ескалатора, за да спаси живота на Грег Фромър.
— Оказва се, че няколко репортери са проявили интерес към случая.
— Той ми каза, че са се разкарали.
— Но не са отишли много далеч. Сега въпросът е голям. Полицията стреля.
— Да, бе, по невъоръжени хлапета — язвително подхвърли Райм. — Не по индустриална машина.