Селито вдигна длани.
— Моля те, Линк. Аз съм само вестоносец.
Райм си спомни разговора си със Сакс преди няколко дни.
Стига да няма репортери, опитващи да направят кариера с истории за ченгета, които стрелят в молове, всичко ще бъде наред.
Не мисля, че това е широко разпространена журналистическа подспециалност.
Тогава изглеждаше смешно.
— Продължавай — каза Сакс.
— Репортерите настоявали Мадино да им каже какво се е случило и кой е стрелял. Заплашили, че ще действат през главата му и ще зададат въпросите на някого по-нагоре в йерархията.
Амелия се подсмихна.
— И той се е уплашил, че ако не ме хвърли на вълците, това ще застраши луксозния му нов кабинет в Главното управление на полицията.
— Накратко казано, да.
— Основният акцент? — измърмори тя.
— Отстраняват те за три месеца без заплата. Съжалявам, Амелия. Трябва да взема оръжието и значката ти. Също като в проклетите филми. — Селито изглеждаше искрено възмутен.
Сакс въздъхна и му ги даде.
— Ще оспорим решението. Ще говоря с адвоката на полицейския профсъюз.
— Можеш. Разбира се. — Тонът на Селито беше като плаващи пясъци.
Амелия го погледна изпитателно.
— Но?
— Съветът ми е да приемеш пляскането по ръката и да продължиш по-нататък. Мадино може да се заяде с теб.
— Аз ще се заям с него.
За момент настъпи мълчане. И после Сакс, изглежда, проумя политиката на Нюйоркската полиция — всъщност политиката на всяка правителствена институция — и на лицето ѝ се изписа примирение.
— След няколко месеца всички ще забравят за това — продължи Селито. — Ще се върнеш към ежедневната си работа. Ако се бориш, нещата ще се проточат. Те не искат това. Може да те изолират за дълго време. Знаеш как работи системата, Амелия.
— Това са глупости, Лон — презрително заяви Райм.
— Аз го знам, ти го знаеш и те го знаят. Разликата е, че на тях не им пука.
— Но ние трябва да приключим случая „Грифит/Морган“.
— Решението влиза в сила веднага.
Сакс съблече лабораторната си престилка и я замени с тъмносивото си сако, скроено да приляга на фигурата ѝ и пистолета ѝ „Глок 17“. Райм смяташе, че ушиването му е било сложно.
— Предполагам, че моментът не е от най-лошите — с безразличен гласа каза тя. — Ще имам възможност да се грижа по-добре за майка си през следващите две седмици. Може би е благословия.
Но разбира се, не беше. И Райм видя, че Сакс изобщо не мисли така. Предстояха ѝ три месеца на бездействие и нервно напрежение и тя беше адски вбесена. Линкълн беше сигурен в това, защото и той би се чувствал така при тези обстоятелства. Кучетата, конете и хората са създадени да работят. Без работа ние сме принизени, понякога необратимо.
— Трябва да я закарам в болницата — каза Амелия и излезе от къщата.
Райм чу, че външната врата се затвори, и не след дълго забръмча големият мотор на ториното ѝ. Не се изненада, че Сакс не форсира двигателя. Амелия Сакс отприщваше конските сили на автомобила от радост, никога от гняв.
62.
Отначало Линкълн Райм не позна мъжа, който влезе в дневната му и погледна ядосано Том. Защо не го беше предупредил, че е дошъл непознат?
След няколко секунди обаче осъзна, че това е Евърс Уитмор, превзетият, словоохотлив адвокат с изискан почерк и още по-изискани маниери.
Причината, че не го позна веднага, беше, че Уитмор се беше издокарал неузнаваемо — сив вълнен панталон, синя карирана риза без вратовръзка и дебела вълнена зелена жилетка (и трите ѝ копчета бяха закопчани в най-добрия стил на баща от ситуационна комедия от петдесетте години, който търпеливо понася палавите, но безобидни лудории на децата си). На главата си имаше шапка за голф „Тайтлист“ в яркозелено и жълто.
— Господин Райм.
— Господин Уитмор. — Линкълн се беше отказал да се обръща към него на малко име.
Адвокатът видя, че Райм оглежда дрехите му.
— След един час ще бъда треньор във футболен мач. На синовете ми.
— О, вие имате семейство. Не знаех.
— Предпочитам да не нося венчалната си халка през повечето време, защото издава факт за мен на опониращия адвокат. Самият аз не бих използвал тактически лична информация за друг адвокат, но някои не мислят така. Сигурен съм, че това не ви изненадва.
— Казахте синове?
— Имам и дъщери. Три момчета и три момичета.
Еха!
— Момчетата са трима близнаци и всичките са в един футболен отбор. Това обърква противниците. — Уитмор се усмихна.
Райм се замисли дали това е първата му усмивка, откакто го познава. Във всеки случай беше лека и кратка.