Някои — любимите на Линкълн — поглеждаха един-два пъти тялото му и продължаваха да говорят, несъмнено по същия начин, както биха оценили евентуални сватове — ще се въздържим от мнение, докато не стигнем до същината. Именно така постъпи Уитмор.
— Познавате ли Амелия? — попита Райм.
— Не. Не съм се срещал с детектив Сакс. Имаме общ приятел, наш съученик от гимназията в Бруклин. Колега адвокат. Тя се обадила на Ричард и го помолила да поеме случая, но той не се занимава с морални щети и телесни повреди и ѝ дал телефона ми.
Тясното му продълговато лице подчертаваше замисленото му изражение и Линкълн се изненада, като чу, че Уитмор и Сакс са горе-долу на една възраст. Адвокатът изглеждаше пет-шест години по-стар от нея.
— Изненадах се, когато тя ми се обади да поема случая и ми каза, че вие сте свободен да дадете експертно мнение.
Райм се замисли за графика, подразбиращ се в забележката му. Сакс вече бе поела задължението Линкълн да бъде консултант, преди да признае, че това е била причината да дойде при него от дома на вдовицата в Бруклин снощи.
Дойдох да те помоля за нещо. Искам услуга…
— Но разбира се, радвам се, че сте свободен. Всеки съдебен спор за неправомерно причинена смърт включва трънливи доказателствени въпроси. И съм сигурен, че в този случай ще бъде така. Вие сте прочут. — Уитмор се огледа наоколо. — Тук ли е детектив Сакс?
— Не, в центъра на града е. Работи по случай на убийство. Но снощи ми разказа за клиентката ви. Името ѝ е Санди, нали?
— Вдовицата. Госпожа Фромър. Да. Санди.
— Толкова лошо ли е положението, колкото ми го описа Амелия?
— Не знам какво ви е казала. — Адвокатът прецизно поправи неточността на Райм. Едва ли щеше да бъде забавно да пиеш бира с Уитмор, но той явно беше добър човек и беше хубаво да е твой адвокат, особено когато подлага на кръстосан разпит ответната страна. — Но ще потвърдя, че на госпожа Фромър ѝ предстоят много трудни времена. Съпругът ѝ няма застраховка „Живот“ и от няколко години е бил на непълен работен ден. Госпожа Фромър работи в агенция за почистване на домове, но само от време на време. Има дългове. Значителни. Има някакви далечни роднини, но никой не е в състояние да ѝ помогне много финансово. Един братовчед може да ѝ даде временен подслон — в гараж. Практикувам право за нанесени морални щети и телесни повреди от години и мога да ви кажа, че за много клиенти обезщетенията са дар Божи, а в случая на госпожа Фромър — задължителни. А сега, господин Райм… Извинете ме, вие бяхте капитан в полицията, нали? Така ли да се обръщам към вас?
— Не. Наричайте ме Линкълн.
— И така, искам да ви обясня каква е ситуацията.
Нещо в Уитмор напомняше на робот. Това не беше дразнещо, а странно. Може би съдебните заседатели го харесваха.
Той отвори старомодно куфарче — пак някъде от 50-те години на XX век — и извади няколко бели листа без редове. Взе химикалка (Райм остана леко учуден, че не е писалка с мастило) и с възможно най-ситния почерк, който би могъл да се прочете с невъоръжено око, написа датата, присъстващите страни и темата на срещата. Вярно, листовете бяха без редове, но буквите се нижеха равно, сякаш под тях имаше линийка за подравняване.
Уитмор погледна записките си, явно остана доволен и вдигна глава.
— Смятам да заведа дело в Нюйоркския върховен съд.
Въпреки гръмкото си име, съдът беше най-ниската инстанция в щата и се занимаваше и с криминални, и с граждански дела. Райм беше давал показания там хиляди пъти като вещо лице на прокуратурата.
— Искът ще бъде от страна на вдовицата, госпожа Фромър. И детето ѝ. За неправомерно причинена смърт.
— На колко години е момчето?
— На дванайсет.
— А, да.
— И за болка и страдания от страна на господин Фромър. Доколкото разбирам, той е живял десетина минути в изключителна агония. Обезщетението ще бъде зачислено в имуществото му и ще бъде присъдено в полза на онзи, който е упоменат в завещанието му, или както реши съдът, ако няма завещание. Освен това ще заведа дело за неправомерно причинена смърт и от страна на родителите на господин Фромър, за чиято издръжка той е помагал, доколкото е можел.
Уитмор беше може би най-малко превзетият и ентусиазиран адвокат, както и най-скучният, когото познаваше Райм.
— Искането за обезщетение в жалбата ми — и в иска за нанесени щети — е, откровено казано, безбожно високо. Трийсет милиона за неправомерно причинена смърт и двайсет милиона за болката и страданията. Едва ли ще ги получим, но избрах тези суми само за да привлека вниманието на ответниците и да създам малко реклама на случая. Не възнамерявам да се стига до съдебен процес.