Сакс се запита дали оръжието на убийството е вътре — чукът със заоблен край, предназначен за приглаждане на метални ръбове и занитване. Извършителят беше използвал тази страна на чука за убийството, не разцепа за вадене на гвоздеи в другия край. Заключението какво беше разбило черепа на Тод Уилямс беше дошло от базата данни, която Линкълн Райм беше създал за Нюйоркската полиция и Института по съдебна медицина, озаглавена „Въздействие на различни оръжия върху човешкото тяло. Трета част: Травма, нанесена с тъп предмет“. Базата данни беше на Райм, но Амелия беше принудена да извърши анализите сама. Без него.
Тя сякаш почувства удар в стомаха при тази мисъл и бързо я прогони от съзнанието си.
Отново си представи раните на жертвата. Онова, което бе преживял двайсет и девет годишният жител на Манхатън, беше ужасно — пребит до смърт и обран, докато се беше приближавал към нощен клуб с метафоричното име „40 градуса север“. Сакс беше научила, че това е географската ширина на Ийст Вилидж, където се намираше клубът.
Сега Неизвестният заподозрян 40, кръстен на името на нощния клуб, пресичаше улицата на светофара. Какво странно телосложение. Той беше висок повече от метър и осемдесет, но въпреки това сигурно не тежеше повече от шейсет и четири — шейсет и осем килограма.
Амелия разбра накъде се е отправил и предупреди диспечера да каже на подкрепленията, че заподозреният влиза в пететажен търговски център на Хенри Стрийт, и се вмъкна вътре след него.
Заедно със „сянката“ си, следваща го на дискретно разстояние, господин Четиридесет се смеси с тълпата купувачи. Хората в този град постоянно бяха в движение, същински жужащи атоми, вълни от хора от всякакъв пол, възраст, цвят и размери. Ню Йорк имаше свой часовник и въпреки че времето за обяд беше минало, служители, които трябваше да са в офисите, и ученици, които трябваше да са на училище, бяха тук, харчеха пари, ядяха, разхождаха се, гледаха стоките, пишеха есемеси и разговаряха.
И значително усложняваха плановете за арест на Амелия Сакс.
Четиридесет се отправи към втория етаж. Продължи да върви целенасочено през ярко осветения мол, който приличаше толкова много на всички други, че можеше да е навсякъде — в Парамус, Остин или Портланд. От закусвалните се разнасяше миризма на пържено и на лук, а от магазините за козметика ухаеше на парфюми. Амелия се зачуди какво прави тук Четиридесет. Искаше да си купи нещо?
Може би в момента заподозреният нямаше намерение да пазарува, а да се нахрани, защото влезе в „Старбъкс“.
Сакс се скри зад колона близо до ескалатора, на шест-седем метра от входа на кафенето. Внимаваше мъжът да не я забележи. Трябваше да бъде сигурна, че той няма да заподозре, че го следят. Нямаше вид, че носи оръжие. Всяко ченге знае, че хората вървят по особен начин, когато имат пистолет в джоба си — някак по-бдително, с по-скована походка — но това не означаваше, че заподозреният не е въоръжен. И ако усетеше, че Амелия го следи, и започнеше да стреля? Щеше да стане касапница.
Тя хвърли бърз поглед в кафенето и видя, че мъжът е стигнал до бюфета и си взима два сандвича, а след това очевидно си поръчва напитка. Или вероятно две. Той плати и се скри от погледа ѝ. Сигурно чакаше капучиното си или мока. Нещо по-така. Ако си беше поръчал филтрирано кафе, щяха да му го дадат веднага.
Щеше ли да се храни там, или щеше да излезе? Два сандвича. Чакаше ли някого? Или един за сега, а другият за по-късно?
Сакс се двоумеше. Къде беше най-удобното място да го арестува? Навън, на улицата, в кафенето или на друго място в мола? Да, търговският център и „Старбъкс“ бяха пълни с хора, но на улицата имаше още по-големи тълпи. Нямаше идеално решение за ареста.
Минаха няколко минути, а Четиридесет не излизаше. Амелия предположи, че той обядва. Но щеше ли да се срещне с някого?
Това допълнително би усложнило ареста.
Телефонът ѝ иззвъня.
— Амелия, Бъди Евърет.
— Здравей — тихо отговори тя на патрулния полицай от Осемдесет и четвърти участък. Двамата се познаваха добре.
— Ние сме навън. Аз и Дод. И още една кола с трима полицаи.
— Той е в „Старбъкс“, на втория етаж.
В същия момент Сакс видя доставчик с количка, натоварена с кашони с емблемата на „Старбъкс“ — морска сирена. Това означаваше, че кафенето няма заден изход. Четиридесет беше заклещен в задънена улица. Вярно, вътре имаше хора, потенциални свидетели, но те бяха по-малко, отколкото в мола или на улицата.