Завивам тук и се промъквам между мъжки чорапи и бельо.
Хенри Стрийт, Изход 4, е право пред мен. Оттам ли да изляза?
По-добре да спра. Поемам си дълбоко дъх. Няма да бързам. Първо ще се отърва от зеленото сако и бейзболната шапка. Ще си купя нещо ново. Шмугвам се в евтин магазин, за да платя в брой за синьо италианско сако, произведено в Китай. Има дължина деветдесет сантиметра. Какъв късмет. Трудно е да намериш този размер. Хипстърска мека шапка. Младеж от Близкия изток прибира парите ми в касата, докато пише съобщение на мобилния си телефон. Колко неучтиво. Ще ми се да му разбия черепа. Поне не ме поглежда. Това е хубаво. Слагам в раницата старото си зелено карирано сако. То е от брат ми, затова не го изхвърлям. Пъхам в раницата и спортната шапка.
Хипстърът с италианско сако, произведено в Китай, излиза от магазина и се връща в мола. Е, откъде да избягам? Изходът към Хенри Стрийт?
Не. Идеята не е умна. Навън ще има куп ченгета.
Оглеждам се наоколо. Навсякъде. Аха, служебна врата. Убеден съм, че ще има товарна платформа.
Минавам спокойно през вратата, сякаш работя в мола, като я бутам само с кокалчетата на пръстите си, не с длани, за да не оставя отпечатъци, покрай табелка с надпис „Само за служители“.
Какъв късмет извадих с ескалатора, когато се разнесоха писъците и Червенокоска хукна натам. Провървя ми.
Навеждам глава и вървя с отмерени крачки. Никой не ме спира в коридора.
Аха, памучна престилка на закачалка. Свалям табелката с името на служителя и я закачам на гърдите си. Сега съм Марио, любезен член на екипа. Не приличам много на Марио, но номерът ще мине.
Двама работници, млади мъже, единият с тъмна кожа, другият бял, влизат през вратата пред мен. Кимам им. И те ми кимат.
Надявам се, че никой от тях не е Марио. Или най-добрият му приятел. Ако е така, ще трябва да бръкна в раницата си, а знаем какво означава това — чупене на кости отвисоко. Разминаваме се.
Добре.
Или пък не.
— Хей? — вика ми някой.
— Да? — отговарям и доближавам ръка до чука.
— Какво става там горе?
— Мисля, че обир. В бижутерския магазин. Не съм сигурен.
— Шибаняците така и не сложиха охрана там. Трябваше да им кажа.
— Те продават само евтини боклуци — обажда се колегата му. — Цирконий и други такива неща. Кой би рискувал да го застрелят за цирконий?
Виждам табелка към „Доставки“ и чинно тръгвам по посока на стрелката.
Чувам гласове отпред, спирам и поглеждам зад ъгъла. Там има само един дребен чернокож пазач. Лесно мога да му строша главата с чука. Да разбия лицето му на десетина парчета. И после…
О, не. Защо е толкова труден животът?
Появяват се още двама. Единият бял, другият чернокож. И двамата два пъти по-тежки от мен.
Дръпвам се назад. След миг нещата се влошават още повече. Зад мен, в другия край на коридора, по който току-що дойдох, чувам още гласове. Може би е Червенокоска заедно с други ченгета и оглеждат тази част на мола.
А на единствения изход пред мен има четири наети ченгета, които живеят за деня, в който и те ще имат възможност да чупят кости… или да използват електрошоков пистолет или спрей.
Намирам се по средата и няма накъде да бягам.
2.
— Къде сте?
— Все още претърсваме, Амелия — отговори Бъди Евърет, патрулният полицай от Осемдесет и четвърти участък. — Шест екипа. Всички изходи са блокирани от нас или от частната охрана. Той трябва да е някъде тук.
Сакс се опита безуспешно да избърше кръвта от ботуша си със салфетка от „Старбъкс“. Беше сложила якето си в чувал за боклук, който също взе от кафенето. Може би не беше непоправимо съсипано, но тя нямаше намерение да се разхожда с дреха, подгизнала от кръв. Младият патрулен полицай забеляза петната по ръцете ѝ и на лицето му се изписа безпокойство, но не каза нищо. Ченгетата, разбира се, също са човешки същества. Претръпването. Все някога претръпването настъпва, но при някои по-късно, отколкото при други, а Бъди Евърет все още беше млад.
Той погледна към отворения капак на ескалатора през очилата си с червени рамки.
— Ами той…?
— Не оцеля.
Евърет кимна и впери очи в пода. Кървавите отпечатъци от ботушите на Сакс водеха встрани от ескалатора.
— Нямаш ли представа в каква посока се е отправил? — попита той.
— Никаква. — Амелия въздъхна. Бяха изминали само няколко минути от момента, в който Неизвестният заподозрян 40 може би я беше видял и избягал, до пристигането на подкрепленията, но това, изглежда, му беше достатъчно, за да се превърне в невидим. — Добре. Ще търся заедно с вас.