Какви надежди би могла да има тя? Кратък живот с много страдания и ранна смърт. Никога няма да види чудесата на обитаваната от разумни същества галактика; никога няма да влезе в позлатените зали на Дилвърмун, нито пък в мрачните галерии на Бистърхайм, никога няма да се любува на вълшебната красота на което и да е небесно тяло от Космоса; тази незабравима гледка — брилянт на фона на кадифе. Никога няма да изпита хилядите човешки удоволствия и лукса, който той беше приемал като нещо обикновено през живота си на истински човек.
Поклати глава. Празно дърдорене. Сънди Гаро сигурно ценеше живота си — какъвто и да беше той — не по-малко, отколкото той ценеше собственото си синтетично съществуване. Или дори повече, помисли си той мрачно. Мисълта го потисна и той се опита да я забрави. Срамота е, че трябва да завърши живота си като играчка за троловете. Тази пък мисъл го ядоса. Реши, че е по-добре да счупи врата й, отколкото да я даде на Мермус, както сигурно Дроум ще му нареди да направи. Би могъл да й спести този ужас.
Денят бавно изтичаше. Привечер вграденият в стената говорител мелодично наруши тишината. Усещането беше странно и объркващо — гласът на Дроум едновременно от стената и в главата му.
— Ловецо! Доведи пленницата в приемната зала!
Аандред намери украсена с диаманти каишка в шкаф, който не беше отварял поне от стотина години.
— Елате, — каза той на Сънди Гаро. — Трябва да носите това. Дроум очаква от мен да ви заведа при него без затруднения.
Очите й се разшириха и тя инстинктивно се отдръпна.
— Ами ако обещая, че няма да бягам?
— Съжалявам, — отвърна Аандред. — Ако бях на ваше място бих обещал всичко и бих побягнал при първа възможност. Може би сте по-пъргава от мен и въпреки че надали ще успеете да избягате от замъка, сигурно ще успеете да ми убегнете, поне за известно време. А за това, че ще чака, Дроум ще ме накаже с болка.
Тя наведе глава и Аандред закачи каишката на шията й. Кучетата подскачаха в клетките и скимтейки го умоляваха да ги вземе със себе си.
— Бъдете добри, кученца — прошепна той. — Не можете да дойдете този път. Ще се върна бързо.
Вървяха през ярко осветените коридори на замъка. Аандред беше отпуснал каишката свободно. Гаро се оглеждаше любопитно. Малцина от обитателите на замъка ставаха толкова рано, но все пак по пътя срещнаха група джуджета с парцали, кофи и звукова метла, белобрад вълшебник и младоликия му помощник, няколко трола, които стояха в неосветена странична галерия и се кикотеха, червенокоса вещица с разкошна широкопола роба от братството на Черното тайнство. Пленницата оглеждаше всички срещнати с интерес.
— Всички ли са мъртви? — запита Гаро с удивление в гласа.
— В известен смисъл. Те мислят, че са живи. — За собствено учудване усети, че се опитва да се защити.
— Озадачена съм, — каза тя. — Изглежда, че не се радват на безсмъртието си — всички имат такива тъжни, горчиви изражения…
— Не разбирате ли на какво се дължи това? — Дългите, лишени от съдържание години му натежаваха все повече. — Ще ви обясня, за да не мислите, че ние сме щастливи приказни герои. — За вас, Сънди Гаро, може да се окаже и по-лошо, помисли той. — Може би Вашата собствена съдба ще Ви се стори по-приемлива, ако Ви разкажа за нас. Персоналът на Дроум включва над три хиляди подобни човешки „привидения“. Примитивните имат ли толкова голямо село? Не? Много ли ви се виждат? — Ужасният му смях прогърмя в коридорите със страхотно ехо. — А какво би станало, ако нашият „полуживот“ не траеше повече от вашия? Седемдесет, осемдесет години — това нормална продължителност на живота ли е за Примитивните? Ние тук в Дроум сме заедно вече седемстотин години. Представяте ли си това? Представете си го! А кои сме ние? Убийци, насилници, мъчители, крадци, осъдени на смърт за кражбите си. Мермус например беше шериф на област. Той е арестувал и затварял момчета и момичета по лъжливи обвинения, използувал ги е брутално за различни цели и когато те не са ставали вече за нищо ги е убивал и заравял на територията на затворническата ферма. Той се кълне, че са намерени само една малка част от жертвите му, а броят на тези намерени е хиляда! Представяте ли си? Не се ли ужасявате, когато видите изписаното по лицето му зло?
Сънди Гаро го наблюдаваше с изражение, в което се примесваха съжаление и ужас. Лицето й беше побеляло, устните й — безкръвни. Той продължи да говори със страст, каквато отдавна не вярваше, че може да съществува у него: