— Виждате ли — каза Аандред. — Такива добри кученца, верни кученца. — След това се сети за онова, което му предстоеше, и застина в очакване на гнева на Дроум.
Когато този гняв го достигна, Аандред падна сред животните, гърчейки се от болка, изгаряща болка, която прогони всичките му мисли. Времето отново застина… След безкрайна вечност болката отслабна дотолкова, че той да може да чуе гласа на Дроум.
— Ела в залата, Ловецо! Доведи затворничката — жива — и твоите окаяни, разрушителни зверове!
Болката го сграбчи отново, но само за момент, после го отпусна и той успя да се изправи. Страхуваше се.
— Не се осмелявам да отлагам изпълнението на заповедта, Сънди Гаро. Той ме вика — и Вас също. И кучетата. — Необятна тъга го обгърна, изпълни празнотата, оставена от болката.
Отново вървяха към залата. Тя беше пред него, доколкото позволяваше дължината на каишката. Лицето й отново беше побеляло от страх, но тя вървеше изправена, бойко, с гордо вдигната глава.
— Какво ще ни направи?
— Дроум ще накаже мен, — отговори той. Кучетата чувствуваха тревогата в него и се движеха съвсем близо, неспокойни, напрегнати, нащрек.
— Как? С болка ли?
И това, помисли си той. После каза:
— Ще убие кучетата. Знае кое ми е най-скъпо. Знае как най-добре и най-силно може да ме нарани.
Спряха пред високите врати на залата за аудиенции.
— А с мен какво ще прави?
Поставяйки ръка на огромната сребърна дръжка на вратата, Аандред отвърна:
— Мисля, че ще те умъртви, Сънди Гаро. Ако имам възможност, ще се опитам да облекча нещата доколкото мога.
Лицето и се смали, помръкна, но само за секунда. После кимна с глава и успя да се усмихне. Нещо като подобие на усмивка, но все пак… Той открехна вратата и те влязоха.
В дъното на залата формата на Дроум крачеше напред-назад с бързи, ситни стъпки.
— Елате тук, — изрева гласът. После настъпи тишина и тя беше страшна. — Елате тук бързо. Нямам време за губене.
Аандред погледна настрана към нея. Тя трепереше, но все пак се владееше. Възхитително!, помисли той. Възхитително.
Минавайки покрай кладенеца, светещ със студено вътрешно сияние, ръката му се стрелна към панела, зад който държеше вълшебната топчица с малкия хомункулус — любимата играчка на кучетата. Без да се замисля, без да прави опит да се прицели, той хвърли топката над ниския парапет и в кладенеца. Малкото човече вътре изкрещя пронизително. Аандред изрева:
— Дръж!
В същата част от секундата Дроум започна манипулациите по терминирането му и Аандред почувствува как формата му се размеква. Но преди да го доубие, замъкът прехвърли вниманието си към кучетата. Бе късно… Едното куче застина и замръзна във въздуха над кладенеца, превърнало се в сгърчена статуя. Другите обаче потънаха в отвора, разкъсвайки, преодолявайки силовото поле. То се сви с тихия съсък на имплозията, като разпиля кучетата върху изкуствения интелект на съоръжението. Преди обаче да умрат, тези същества се опитаха да уловят топката на господаря си, разкъсвайки деликатните кристални нишки, разбивайки Дроум на трилиони атоми — облак от блестящи късчета във вечността.
Аандред успя да се изправи на колене, треперещите му ръце дрънчаха върху пода. Формата на Дроум лежеше неподвижна с лицето надолу. В залата се възцари особена атмосфера: като че ли през нея премина нещо и после това нещо излезе навън — сякаш душа напускаше покойно тяло. Това нещо премина през цялата монолитна грамада на замъка, докосна всяко кътче, всяка ниша, всяко скрито ъгълче. До ушите на Аандред долетяха далечни, едва уловими писъци…
Много, много години по-късно един червенокос младеж водеше също червенокосата си сестричка по лъкатушещ нагоре път към китна зелена гора. След дълго вървене те стигнаха до каменна пейка, на която седеше статуя от черен метал. Ръката на стоманения гигант беше отпусната върху гърба на сгърчено в неестествена поза, ръждясало стоманено куче. Лицето на статуята беше замръзнало в налудничава, брутална гримаса с ужасяващи блестящи неестествено очи и момиченцето се изплаши.
— Колко е грозен — каза то.
— Не! — каза младият мъж строго. — Никога не казвай това! Когато нашият народ дошъл за първи път в Земята на приказките, той убил стотици страшни чудовища с помощта на своите кучета и затворил останалите живи чудовища, докато загинали сами. Ако не е бил той, всички сме щели да загинем.