На втората площадка на широкото стълбище, водещо от Сребърната бална зала към Залата за аудиенции на Дроум, срещна Мермус — Краля на троловете. Тролът притисна гръб към рубинената стена, очите му, приковани върху кучетата, издаваха страх. Мермус носеше изключително грозна телесна форма: ниска и дебела, тумбеста, с кожа от сиво-зеленикава пластмаса с брадавици, заострена глава с „изваяни“ като от тесто черти на лицето. Червената му уста висеше отпусната. Взираше се в Аандред и малките му присвити очички блестяха.
— Месце за огъня, а? — запита той.
Аандред изпита огромно отвращение. Задави го гняв, но преглътна отговора си и отмина. Какъв смисъл имаше? Мермус беше също като него.
Тролът понечи да го последва, обаче кучетата, усещайки враждебността у господаря си, се обърнаха и оголиха окървавените си зъби. Мермус се завъртя и се отдалечи бързо, но не преди Аандред да забележи омразата в очите му.
Всички се мразим един друг тук, помисли той. И защо ли пък не? Всички сме омразни същества!
На най-горната площадка на величественото стълбище три грациозни елфи му препречиха пътя. Телата им бяха като изваяни от скъпоценни камъни — бистри, полупрозрачни. Направата беше наистина майсторска — механизмите вътре не се виждаха, а същевременно ясната и силна светлина на огромните полилеи безпрепятствено минаваше през тях. Те блестяха като студени, прекрасни брилянти и такова беше и тяхното мнение за себе си. Въпреки външния им вид кожата им бе нежна и топла при допир. Знаеше това, защото беше докосвал всяка една от тях повече пъти, отколкото можеше да си спомни. Дроум позволяваше на своите машини известни удоволствия като възнаграждение за ефикасна работа.
— Погледнете! — извика Аметист и посочи плячката в ръцете на Аандред с нежния си елегантен пръст. — Жена от истинска плът! Откъде я намери? Какво ще правиш с нея? Знае ли Дроум? Ах, ти, немирнико!
— О-о-о — глезено изписка Ситрин. — Да внимаваш, Аандред! Ще ти ръждяса техниката, ако не внимаваш къде я слагаш. Защо после не дойдеш при мен, аз имам машинно масло, знаеш къде…
От трите най-въздържана беше Гарнит. Първата й реакция се изрази в думата „Отвратително!“ После се приближи съвсем, оправи разчорлената коса на Примитивната и погледна бялото й лице.
— Всъщност не е грозна. Когато Дроум свърши с нея, защо не ни я дадеш за малко? Преди да я дадете на троловете. Ще я облечем като гостенка. Ще се забавляваме. Ще бъде чудесно — както в старите времена — преди Дроум да престане да бъде на мода. — Бляскавото й красиво лице гореше с жажда, стара като света.
Аандред ги заобиколи, без да отваря уста, въпреки че кучетата заръмжаха и заскимтяха. Зад гърба си чу смеха им, кънтящ като ужасни мънички сребърни камбанки. Продължи напред, понесъл жената в ръцете си, и влезе през лъснатите до огледален блясък врати в залата за аудиенции.
В геометричния център на високата и тясна зала с мрачен огън пламтеше кръгъл кладенец. Това беше главният логистичен невровъзел на Дроум — центърът на всичките му връзки. В дъното на помещението се намираше платформа, обградена от дясно и ляво с цветни прозорци — огромни пана със сложна и красива плетеница от орнаменти. Върху нея на трона си лежеше полуотпуснат Кралят на Подхълмието — под патина от паяжини и прах. От всички изкуствени тела в Дроум единствено това не бе предназначено да материализира духа на някого от бившите обитатели. То носеше Гласа на Дроум. През минали векове Дроум го беше използувал всяка нощ, за да слиза в него на пировете, предназначени само за най-важните гости. Там тялото опитваше гозбите, хвалеше кухнята, ухажваше красивите дами, водеше остроумен интелектуален разговор, грижеше се вкусовете на всеки гостенин да бъдат най-екстравагантно задоволени и изобщо повдигаше авторитета и насърчаваше търсенето на престижните услуги на Замъка. Обаче сега нямаше причина Дроум да използува тази форма и Аандред се учуди, когато тя се изправи и слезе от платформата. Само за секунда специални силови полета бяха напълно изтрили всякакви следи от неумолимия бяг на времето и годините.
На тялото беше придадена формата на бог на Елфите — то бе най-красивият предмет в Дроум. Кожата беше като грейнало старо сребро, поръсено със златен прах и после напръскано с милиони миниатюрни светлинки, като че ли покрито с най-дребни люспи. Дрехите бяха не по-малко величествени — сива коприна и бял лен, гарнирани с лъскавата алена кожа на приказната морска невестулка. Очите — пурпурни въглени — се бяха вторачили в него и издаваха леко раздразнение, както и слабо опънатите черти на лицето.