— Нали разбираш, Данийл, всичко това е една сграда — всичко, което виждаш, целият град. В него живеят двадесет милиона души. Магистралните влакове се движат непрекъснато, денонощно, с шестдесет мили в час. Общо пътищата са дълги двеста и петдесет мили, а има и стотици мили отклонения.
„Още миг — помисли се Бейли — и ще започна да изреждам колко тона дрожди се употребяват за храна в Ню Йорк всеки ден, колко кубически литра вода пием и колко мегавата енергия произвеждат на час атомните реактори“.
Р. Данийл каза:
— Научих тези, както и други подобни данни, когато ме инструктираха.
Бейли си помисли: „Е, сигурно знае и за храната, водата и енергията. Защо ли се мъча да предизвикам интерес у един робот?“
Стигнаха до Източна 182-ра улица и само двеста ярда им оставаха до асансьорните депа, обслужващи стоманобетонните редове апартаменти, сред които бе и неговият. Тъкмо се канеше да каже „Оттук!“, когато бе спрян от гъсто скупчени хора, събрали се пред ярко осветената предпазна врата на един от многото магазини, които ограждаха плътно приземните етажи на този квартал. Машинално, с тон на човек на властта, Бейли запита най-близкостоящия:
— Какво става?
Човекът, към който се обърна, стоеше на пръсти. Отговори:
— Да пукна, ако зная. Току-що дойдох.
Друг добави развълнувано:
— Докарали са вътре от мръсните Р-та. Струва ми се, че сега ще ги изхвърлят. Боже, с какво удоволствие бих разглобил един!
Бейли нервно погледна Данийл, но дори да бе схванал значението на тези думи или да ги бе чул, роботът не се издаваше с нищо.
Бейли се втурна сред тълпата.
— Дайте път! Дайте път! Полиция!
Направиха му място, а той чуваше думите зад гърба си: „…бих разглобил един. Гайка по гайка. И ще го разпоря бавно по шевовете…“ При тези думи някой се изсмя.
Бейли леко го втресе. Града беше апогея на ефективността, но имаше изисквания към своите обитатели. Задължаваше ги да живеят по точно определен начин, държеше всекидневието им под строг и научен контрол. От време на време от натрупването на забрани се получаваха взривове.
Спомни си Бариерните бунтове.
Не ще и дума, че съществуваха причини за бунтове против роботите. Хората, които се изправяха пред перспективата да получат жалкия минимум при определянето им към по-ниски категории, след като цял живот се бяха трудили, съвсем трезво преценяваха, че вина за това имат човекоподобните роботи. А тях можеше поне да ги удариш.
За разлика от това, че не е възможно да удариш нещо, наречено „държавна политика“, или лозунга „Към по-висока продукция чрез роботски труд!“
Правителството наричаше това „мъки на растежа“. Клатеше тъжно колективната си глава и уверяваше всички, че след необходимия период от приспособяване те ще се радват на един нов и по-добър живот.
Но редом с декласификационния процес се разширяваше движението на средновековниците. Отчаяние обземаше хората, а границата между крайното объркване и опустошителната сила понякога лесно може да се прекрачи.
В този миг може би само минути деляха сдържаната враждебност от това да се превърне във вихрена оргия на кръвопролитие и разрушение.
Бейли отчаяно си пробиваше път към предпазната врата.
3. ПРОИЗШЕСТВИЕ НА ЩАНДА ЗА ОБУВКИ
В магазина нямаше толкова хора, колкото отвън. Със завиден усет управителят беше вкарал предпазната врата рано в играта, за да попречи да влязат евентуални смутители на реда. Така не позволяваше и на участниците в спора да напуснат, но това не бе от голямо значение.
Бейли мина през силовото поле, като използува полицейския си неутрализатор. С учудване забеляза, че Р. Данийл все така го следва. Роботът прибираше в джоба си собствения си неутрализатор — по-малък и по-удобен от стандартния полицейски модел.
Управителят веднага дотича при него, като говореше на висок глас:
— Господа полицаи, Града определи да получа тези продавачи. Напълно съм в правата си.
В дъното на магазина стояха забити като колци трима роботи. До предпазната врата стояха шестима купувачи, все жени.
— Успокойте се — каза само Бейли. — Какво се е случило? Каква е тази неразбория?
Една от жените отвърна с писклив глас:
— Дойдох за обувки. Защо да не бъда обслужена от истински продавач? Не съм ли почтена жена?
Дрехите й, особено шапката, бяха достатъчно крещящи, за да превърнат въпроса й в нещо повече от реторичен. Ярката червенина по страните й недостатъчно добре прикриваше изобилния грим.
Управителят каза:
— Ако трябва, сам ще я обслужа, господине, но не мога да обслужа всичките. Нищо им няма на хората ми. Те са законни продавачи. Получих спецификационните им схеми и гаранционните карти…