— Спецификационни схеми! — изпищя жената и като се засмя пронизително, се обърна към останалите: — Само го чуйте! И ги нарича „хора“! Какво те прихваща, я кажи?! Те не са хора. Те са ро-бо-ти! — изрече тя провлечено. — И ще ти обясня какво правят, щом не ти е ясно. Заемат човешките работни места. Затова правителството винаги ги закриля. Не им се заплаща, а заради тях семействата трябва да живеят вън в лагерите и да се хранят с каша от сурови дрожди. Почтени семейства на трудещи се. Ако имахме власт, щяхме да смачкаме всички роботи. Чуваш ли?
Другите жени говореха объркано, а от тълпата зад предпазната врата се чуваше нарастващ ропот. Бейли усещаше — твърде грубо и осезателно, че Р. Данийл Оливо стои до него. Погледна продавачите. Бяха направени по земни проекти, но дори при това положение цената им бе сравнително ниска. Обикновени роботи, научени да вършат някои прости работи. Сигурно знаеха номерата на моделите обувки, цените им и какви размери има налице. Щяха да проследяват търсенето на стоките може би по-добре, отколкото би го направил човек, тъй като бяха лишени от лични интереси. Можеха да изчисляват точно поръчките за седмица напред. И да вземат мярка на стъпалото на клиента.
Поотделно не представляваха заплаха. Но като цяло ставаха невероятно опасни.
Бейли се улови, че съчувствува на жената много по-дълбоко, отколкото би си представил преди ден. Не, преди два часа. Усети колко близо до него е Р. Данийл и се зачуди дали такъв робот не би могъл да замени един обикновен детектив от пета степен. Докато си мислеше това, представи си лагерите. И вкуса на кашата от дрожди. Спомни си своя баща.
Баща му беше атомен физик, с категория, която го поставяше сред най издигнатите в Града. В централата бе станало произшествие и баща му бе поел вината върху себе си. Декласифицираха го. Бейли не знаеше подробности — това се случи, когато бе на една година. Но си спомняше лагерите от своето детство; тягостното съжителство с други хора, което бе на ръба на поносимото. Майка си изобщо не помнеше — не бе издържала дълго. А за баща си имаше ярък спомен: съсипан човек, мрачен и подтиснат, който понякога говореше за миналото откъслечно, с дрезгав глас.
Баща му умря, все така декласифициран, когато Ли бе осемгодишен. Малкият Бейли и двете му по-големи сестри се преместиха в кварталния дом за сираци. Наричаха го „Детския етаж“. Чичо Борис — братът на майка му — беше прекалено беден, за да попречи на това.
И тежкият живот продължи. Тежко беше и докато се изучи, защото нямаше привилегии от баща си, които да облекчат пътя му.
А сега трябваше да стои сред разбунтувалата се тълпа и да се справя с мъже и жени, които в крайна сметка се бояха единствено да не бъдат декласифицирани те и любимите им хора — както се боеше самият той. С безизразен глас се обърна към жената, която беше говорила:
— Да си спестим неприятностите, госпожо. Продавачите не ви правят нищо.
— Ама разбира се, че не ми правят нищо — пропя жената. — И няма и да ми направят. Да не си мислиш, че ще позволя на студените им мазни пръсти да ме докоснат? Дойдох тук и мислех, че ще се отнесат към мене като към човек. Аз съм гражданка. Имам право да ме обслужват хора. Виж какво, имам две деца, които ме чакат за вечеря. Не могат да отидат в кварталната столова без мене, като че са сирачета. Трябва да изляза оттук.
— Е — каза Бейли, като усети, че му кипва, — ако беше позволила да те обслужат, досега да си се прибрала у дома. Вдигаш шум за нищо. Стига толкова!
— Така ли?! — жената показа изумлението си. — Сигурно си мислиш, че можеш да ми говориш като че съм парцал? А може да е дошло време правителството да разбере, че на Земята има не само роботи, а? Аз съм трудова жена и имам права.
И тя продължи все в този дух.
Бейли усети, че е попаднал в клопка. Положението не можеше да бъде овладяно. Дори ако жените се съгласяха да бъдат обслужени, тълпата отвън беше достатъчно разбунена, за да направи беля.
Сега вече зад витрината имаше струпани стотина души.Само няколко минути, откакто детективите бяха влезли в магазина, и тълпата се бе удвоила.
— Как постъпвате обикновено в подобни случаи? — изведнъж попита Р. Данийл Оливо.
Бейли едва не подскочи. Каза:
— Първо на първо, това не е обикновен случай.
— А какво гласи законът?
— Роботите са предназначени за тук. Те са специализирани продавачи. Няма нищо незаконно в това.
Разговаряха шепнешком. Бейли се мъчеше да изглежда солиден и заплашителен. Изразът на Оливо както винаги не означаваше нищо.