Бейли усети, че го спират. И каза враждебно:
— Е, значи аз съм минал проверката. А ти? Защо са те взели за детектив?
— Не те разбирам.
— Замислили са те като машина за събиране на информация. Човешко подобие, което да регистрира за вселенците фактите от живота на хората.
— Това не е лошо начало за следовател, нали? Да бъде машина за събиране на информация.
— Може би, но само като начало. В крайна сметка са необходими много повече неща.
— Разбира се. Окончателно промениха някои от схемите ми.
— Любопитен съм да науча подробности за това, Данийл.
— Не е трудно. В мотивиращите ми хранилища включиха силен механизъм: стремеж към справедливост.
— Справедливост ли? — извика Бейли. Ироничното изражение изчезна от лицето му и на негово място се появи истинско недоверие.
Но Р. Данийл бързо се обърна на стола си и втренчи поглед във вратата.
— Там има някой.
Там имаше някой. Вратата се отвори и вътре влезе Йези, пребледняла и прехапала устни. Бейли се стресна.
— Какво има, Йези? Случило ли се е нещо?
Тя стоеше неподвижно и не смееше да вдигне очи.
— Извинявай. Трябваше да… — И гласът й секна.
— А Бентли къде е?
— Ще остане тази нощ в Младежкия дом.
Бейли каза:
— Защо? Не ти поръчах да прави такова нещо.
— Но каза, че колегата ти ще спи тук. Реших, че ще му трябва стаята на Бентли.
Р. Данийл се обади:
— Не е имало нужда от това, Йези.
Йези вдигна очи и изпитателният й поглед се спря върху лицето на Р. Данийл.
Бейли се вторачи във върховете на пръстите си и му призля от мисълта какво ще стане. Последвалият миг тишина натежа в ушите му, след което някъде отдалече, сякаш през пелени от пластин, той чу жена си да казва:
— Мисля, че вие сте робот, Данийл.
А Р. Данийл отговори както винаги със спокоен глас:
— Робот съм.
6. ШЕПОТ В СПАЛНЯТА
На най-високите равнища в някои от най-заможните квартали в Града имаше естествени солариуми, където кварцова преграда с подвижен метален щит спира въздуха, но пропуска слънчевите лъчи. Там жените и дъщерите на най-издигнатите градски управници и служители могат да правят слънчеви бани. И там всяка вечер се случва нещо неповторимо.
Настъпва нощ.
В останалата част на Града (включително и в обществените солариуми, където милиони хора в точно дозирано време понякога се излагат на лъчите на изкуствени слънца) съществуват само различни часови цикли.
Работата в Града може лесно да продължава на три осемчасови или четири шестчасови смени, които са еднакви „денем“ и „нощем“. Трудът и светлината лесно могат да се съчетават. Винаги се намират градски реформатори, които периодично предлагат подобни неща в интерес на икономиката и ефективността.
Никога не приемат такава идея.
Някои отдавнашни обичаи на земното общество бяха изоставени заради интересите на същите тези икономика и ефективност: пространството, личният живот, дори свободата на волята. Те са продукти на цивилизацията, но тя не е по-стара от десет хиляди години.
Приспособяването на човека към съня обаче е старо като света: то е на милион години. Не е лесно да се промени такъв навик. Макар да не се вижда кога настъпва вечер, светлината в апартаментите намалява, докато минат часовете на тъмнината и пулсът на Града замре. Макар никой да не различава пладне от полунощ по някакви космически явления в покритите градски улици, човечеството следва безпрекословното деление на часове.
Магистралите са празни, оживената суетня замира, движещата се тълпа по огромните пътища се стопява. Ню Йорк ляга в незабележимата сянка на нощта върху Земята и населението му заспива.
Илия Бейли не спеше. Лежеше в кревата, в апартамента не светеше, но само толкова. Редом с него беше Йези — неподвижна в тъмнината. Не я беше чул, нито бе усетил да помръдне.
От другата страна на стената стоеше или лежеше Р. Данийл Оливо (Бейли се чудеше какво точно прави).
Бейли прошепна:
— Йези! — И после, отново: — Йези!
Тъмният силует до него леко се раздвижи под завивката.
— Какво искаш?
— Йези, и без това ми е трудно.
— Можеше да ме предупредиш.
— Как? Имах такова намерение, но не можех да измисля по кой начин. Йосафате, Йези, аз…
— Ш-т!
Бейли отново зашепна.
— Как разбра? Няма ли да ми кажеш?
Йези се обърна към него. Усещаше как очите й го гледат през тъмнината.
— Ли — гласът й едва шумолеше във въздуха, — а това нещо дали не може да ни чуе?
— Ако шепнем, не може.
— Откъде си сигурен? Може да има специални органи да улавя слаби шумове. Вселенските роботи са способни на всичко.