— Нищо, Йези. Всичко е наред. Няма го.
— Роботът ли? Искаш да кажеш, че си е отишъл? Завинаги?
— Не, не. Ще се върне. А преди това, отговори ми на един въпрос.
— Какъв въпрос?
— От какво се боиш?
Йези мълчеше. Бейли стана настойчив.
— Каза ми, че се боиш до смърт.
— От него се боя.
— Е, това вече го обсъдихме. Не се боеше от него; при това ти е известно, че роботите не могат да навреждат на човешките същества.
Тя с мъка му отговори:
— Мислех, че ако всички разберат, че той е робот, ще избухне бунт. И могат да ни убият.
— Защо да ни убиват?
— Знаеш какво значи един бунт.
— Но те дори не знаят къде е роботът, нали?
— Може да научат.
— И те е страх от бунт, така ли?
— Ами…
— Тихо! — И той натисна Йези към възглавницата. После зашепна в ухото й: — Върна се. Сега ме слушай и мълчи. Няма да има бунт, няма.
И като каза това, се почувствува спокоен, почти напълно спокоен. Усети, че може да заспи. И отново си помисли: „Нито бунт, нито декласификация — нищо, нищо“. А преди наистина да се унесе, си каза: „Няма да има дори разследване на убийство. Край на всички проблеми…“ И заспа.
7. ИЗ ВСЕЛЕНСКОТО СЕЛИЩЕ
Полицейският комисар Джулиъс Ендърби изчисти най-грижливо стъклата на очилата и си ги сложи. Бейли си помисли: „Добър номер. Ангажира те, докато си мислиш какво да кажеш, и не струва пари, както ако пушиш лула“.
И понеже мисълта бе натраплива, извади лулата си и забърка из оронения едро нарязан тютюн. Една от последните растителни култури на разкоша, която още отглеждаха на Земята, бе тютюнът, но явно наближаваше и неговият край. Цените му никога не спадаха, напротив — поне доколкото помнеше Бейли; дажбите — обратно.
Като нагласи очилата си, Ендърби протегна ръка към бутона в единия край на бюрото и за миг вратата на кабинета му стана полупрозрачна.
— Между другото, къде е той сега?
— Каза ми, че иска да разгледа отдела и аз отстъпих на Джек Гобин честта да го разведе.
Бейли запали лулата си и внимателно я захлупи. Като повечето непушачи, комисарят вдигаше шум заради тютюневия дим.
— Надявам се, не си го осведомил, че Данийл е робот.
— Разбира се, че не съм.
Но комисарят не се успокои. Едната му ръка безцелно опипваше автоматичния календар на бюрото.
— Как върви? — попита той Бейли, без да го погледне.
— Средно хубаво.
— Прости ми, Ли.
Бейли твърдо каза:
— Можеше да ме предупредиш, че изглежда съвсем като човек.
Комисарят сякаш се изненада.
— Не ти ли казах? — И изведнъж избухна: — По дяволите, трябваше да се досетиш. Нямаше да те моля да отседне у вас, ако приличаше на Р. Сами, нали?
— Зная, комисарю, но аз, за разлика от тебе, никога не бях виждал такъв робот. Дори не знаех, че е възможно да съществува. Просто ми се ще да го беше споменал, нищо повече.
— Е, Ли, прости ми. Трябваше да ти кажа. Прав си. Просто цялата тази работа така ме е изнервила, че половината време се сопвам на хората без причина. Той, искам да кажа, това нещо, на име Данийл, е робот от нов тип, все още опитен образец.
— И той така ми обясни.
— О! Всичко е наред тогава.
Бейли усети, че се сепва. Значи излизаше, че всичко е наред. И каза, стиснал със зъби лулата:
— Р. Данийл ми е уговорил обиколка из Вселенското селище.
— Във Вселенското селище ли? — Ендърби го погледна, мигновено обзет от възмущение.
— Да. Логически, това е следващата стъпка. Бих искал да видя мястото на престъплението, да поразпитам за някои неща.
Ендърби решително поклати глава.
— Не мисля, че това е добра идея, Ли. Всичко сме огледали. Съмнявам се, че може да научиш нещо ново. Пък и те са странни хора. Чупливи са като стъкло. Затова трябва да сме внимателни към тях. А ти нямаш опит в тези работи. — Докосна с пухкава длан челото си и добави, неочаквано разпалено: — Мразя ги.
Бейли се опита да каже с ненавист в гласа:
— По дяволите, роботът дойде тук, значи аз трябва да отида там. Стига ми и това, че трябва да се смествам на предната седалка заедно с робот; мразя да седя отзад. Но ако ти, комисарю, не ме смяташ способен да се справя с това разследване…
— Нямах това предвид, Ли. Имах предвид не тебе, а вселенците. Нямаш представа какви са.
Бейли се намръщи още повече.
— Е, в такъв случай, комисарю, може би и ти трябва да дойдеш.
Когато изричаше това, бе сложил десницата си на коляното и несъзнателно кръстоса два пръста. Комисарят широко отвори очи.
— Не, Ли. Няма да отида там. Не ме моли за това.
Той явно се мъчеше да прикрие думите, които му се бяха изплъзнали. И добави по-тихо, като неубедително се усмихваше: