— Много работа имам тук, знаеш го. Изостанал съм с цели дни.
Бейли замислено го погледна.
— Тогава ето какво ще направим. Защо по-късно не се присъединиш посредством триизмерението? Нали разбираш, за съвсем кратко време. В случай, че имам нужда от помощ.
— А, да. Мисля, че мога да го направя — каза комисарят без особено въодушевление.
— Добре — Бейли погледна стенния часовник, кимна и се изправи. — Ще поддържам връзка с тебе.
Когато излизаше от кабинета, той се обърна, като за кратък миг задържа вратата отворена. Видя, че комисарят започна да навежда глава към лакътя си, както се бе облегнал на бюрото. Детективът можеше да се закълне, че го чу как изхлипа. „Йосафате!“, помисли си той, съвсем потресен.
Спря в общата стая и седна до най-близкото бюро, без да обръща внимание на притежателя му, който вдигна очи, измънка обичайния поздрав и продължи да си върши работата.
Бейли махна капака на лулата си и я продуха. После я обърна върху малката пепелосмукачка на бюрото и белият прашец от изгорелия тютюн изчезна в нея. Погледна жално празната лула, сложи й отново капака и я прибра. Още една лула тютюн завинаги изчезна!
Замисли се върху това, което току-що стана. В известен смисъл Ендърби не го беше изненадал. Очакваше съпротива срещу всеки опит от своя страна да влезе във Вселенското селище. Достатъчно често бе чувал комисарят да говори колко е трудно да се общува с вселенците и колко е опасно да се позволява на неопитни хора да водят преговори с тях за каквото и да е, дори за дреболии. Обаче не беше очаквал, че комисарят ще се предаде толкова лесно. Предполагаше,че Ендърби най-малкото ще настоява да го придружи. Неотложната работа трябваше да отстъпи пред този важен въпрос.
Но не това искаше Бейли. Целта му беше да постигне точно каквото стана. Искаше комисарят да присъствува посредством триизмерното обемно изображение, да наблюдава действията му и по този начин да се чувствува в безопасност.
Безопасност! Това бе ключовата дума. Бейли щеше да има нужда от свидетел, който не може да бъде незабавно премахнат. Това беше най-малкото, за да има минимална гаранция, че е в безопасност.
Комисарят веднага се бе съгласил. Бейли си спомни изхлипването накрая, което може би му се беше счуло, и си помисли: „Йосафате, този човек е потънал до дъно в миналото“.
Точно до рамото си Бейли чу весел глас, който леко провличаше думите, и се стресна.
— Какво по дяволите искаш? — свирепо попита той.
Усмивката на лицето на Р. Сами все така глупаво си стоеше.
— Джек поръча да ти предам, че Данийл е готов, Ли.
— Добре. А сега се махай.
Намръщи се, загледан в гърба на отдалечаващия се робот. Нищо не дразни повече от това някаква си тромава метална измишльотина да си позволява небрежно да те нарича по име. Още когато Р. Сами се появи, Бейли се беше оплакал на комисаря, но той само сви рамене и отговори: „Не може всички да са доволни, Ли. Обществеността настоява при конструирането на градските роботи да се набляга на приятелското отношение. Толкова. А роботът те харесва. И те нарича с най-приятелското име, което му е известно.“
Приятелско отношение! Не съществува робот от какъвто и да е вид, способен да нарани човешко същество. Така гласи първият закон на роботиката: „Роботът не е в състояние да навреди на човешко същество, нито да прояви бездействие, с което да изложи човешко същество на опасност.“ Във всеки позитронен мозък тази заповед да бе заложена така дълбоко в основните схеми, че дори значителна повреда не можеше да я извади от строя. Никаква нужда нямаше от подсилване на приятелското отношение.
И все пак комисарят бе прав. Недоверието на земните жители към роботите надхвърляше рамките на разумното, затова бе необходимо да създадат в тях приятелско отношение, както и да ги произвеждат с усмивка на лицето. Поне за роботите на Земята.
Но Р. Данийл например никога не се усмихваше. Бейли въздъхна и стана. Помисли си: „Следваща спирка — Вселенското селище. Може би, последна спирка!“
Полицейските власти в Града, както и някои висши чиновници все още можеха да използуват лични патрулни коли по градските коридори, а дори и по древните подземни шосета, забранени за пешеходци. В продължение на години имаше настойчиви искания от страна на либералите да бъдат превърнати тези шосета в детски площадки, в нови търговски центрове, в магистрали или в квартални пътища.
Но силният довод: „А сигурността на гражданите?“ оставаше необорим. В случай на пожари, прекалено големи, за да се овладеят с местни средства, в случай на големи повреди в енергийната или вентилационната система и най-вече в случай на сериозен бунт, трябваше да съществува начин, по който властта на Града да може незабавно да се мобилизира в засегнатата точка. Не съществуваше, нито можеше да съществува нещо, което да замени шосетата.