И какво можеше да му отговори Бейли? Че точно Ендърби беше човекът, на когото нямаше как да каже. Че замисълът му бе изложен на прекалено голям риск, а Ендърби бе страшно предпазлив. Че именно Ендърби му бе посочил каква огромна заплаха се крие и в пълния провал, и в успеха, ако не е според очакванията. Че единственият начин да се спаси от декласификация беше да посочи Вселенското селище за виновно…
Ендърби щеше да каже: „Ще трябва да подготвя доклад за това, Ли. Последствията ще засегнат всякакви области. Познавам вселенците. Ще настояват да бъдеш отстранен от разследването и ще трябва да се съгласим. Ясно ти е, Ли, нали? Ще се опитам да облекча положението ти, можеш да разчиташ на мене. Ще те защищавам доколкото може, Ли.“
И Бейли знаеше, че нямаше да го излъже. Комисарят щеше да го защити, но само „доколкото може“, а не например дотам, че да вбеси още повече разярения кмет. Чуваше и гласа на кмета: „По дяволите, Ендърби, какво значи всичко това? Защо не се допита до мене? Кой управлява Града? Защо си позволил на един робот да дойде тук без мое разрешение? И какво, да му се не види, този Бейли…“
А стигнеше ли да се избира между бъдещето на Бейли в отдела и на самия комисар, какво изобщо можеше да очаква Бейли? Не намираше разумни доводи, за да укори Ендърби. Най-малкото, което можеше да очаква, бе понижение, а и това бе достатъчно лошо. Самият факт да си жив в днешно време в Града означаваше жалко съществувание, особено за напълно декласифицираните. А Бейли твърде добре познаваше жалкото съществувание. Повишаването в категория бе това, което осигуряваше дреболиите: по-удобно място тук, по-хубаво парче месо там, по-кратко време на опашка другаде. Философски настроеният разум едва ли би сметнал, че си струва труда, за да се постигат подобни неща.
Но колкото и философски да бе настроен човек, не би могъл безболезнено да се откаже от веднъж добитите привилегии. Там е работата.
Какво незначително удобство в апартамента е да се появи автоматичен умивалник, когато в продължение на цели тридесет години си изминавал послушно като машина пътя до Кабините. Колко неизползваемо е това дори като средство да докаже общественото ти „положение“, щом да се похвалиш с притежаването му се счита за върховна проява на лош вкус. Но ако се наложи да изключат умивалника, колко унизително и непоносимо ще ти бъде отново да ходиш за всичко до Кабините! Колко вълнуващо привлекателен ще стане за тебе споменът, когато си се бръснал в спалнята си! Как ще те изпълни с мисълта за изгубен разкош!
Модно беше съвременните политически писатели да се взират в миналото и самодоволно да отричат „фискализма“ на Средновековността, когато за основа на икономиката са служили парите. Те твърдяха, че е брутално да има конкурентна борба за съществувание. Не можело да се създаде едно истинско сложно общество, защото човек ставал „червив с пари“ само с големи усилия. (Учените тълкуваха по различен начин думата „червив“, но по това, какво означава целият израз, бяха единодушни.)
Обратно — съвременната „урбанизация“ получаваше висока оценка като ефективна и напредничава.
Може и така да е. Имаше исторически романи — и в романтичната, и в сензуалистичната традиция, а според средновековниците „фискализмът“ бе породил такива явления, като индивидуализма и инициативата.
Бейли не се нагърбваше да съди, но сега мъчително се чудеше дали едно време човекът бе водил такава тежка борба за „червивите пари“, както ги наричаха, или бе усещал по-силно липсата им от жителя на Града, който се бореше да запази дажбата си за неделната вечеря, състояща се от пилешка кълка — истинска кълка от току-що заклана птица.
Бейли си помисли: „Не става въпрос за мене, а за Йези и Бен“.
Гласът на доктор Фастълф прекъсна мислите му.
— Господин Бейли, чувате ли ме?
Бейли премигва.
— Да? — От колко ли време стоеше така глупаво, като истукан?
— Няма ли да седнете, господине? След като изложихте това, което имахте на ум, може би вече ще проявите интерес към някои филми, които заснехме на мястото на престъплението, както и от някои последвали го събития.
— Не, благодаря ви. Имам работа в Ню Йорк.
— Положително на първо място трябва да остане случаят с доктор Сартън.
— Аз съм на друго мнение. Предполагам, че вече са ме отстранили от разследването. — И изведнъж Бейли кипна. — По дяволите, щом можете да докажете, че Р. Данийл е робот, защо не го направихте веднага? Защо превърнахте всичко в такава комедия?