— Добре, комисарю. Така става.
Бейли се надигна от стола, но улови погледа на Ендърби и отново седна.
— Още нещо ли има?
Комисарят бавно кимна.
— Още една подробност.
— Което е…?
— Името на партньора ти.
— Какво значение има то?
— Вселенците — започна комисарят — имат особен подход. Партньорът, който предлагат, не е… не е…
Бейли широко отвори очи.
— Почакай, да не би…
— Няма как, Ли. Няма как. Няма друг изход.
— И ще живее в апартамента ми? Такова нещо?
— Моля те като приятел.
— Не, не!
— Ли, в този случай не мога да се доверя на друг. Нужно ли е да ти го обяснявам? Налага се да работим с вселенците. Налага се да успеем, ако искаме корабите за обезщетението да останат далече от Земята. Но не можем да успеем по никой от известните ни начини. Ще работиш заедно с един от техните роботи. Ако той открие убиеца, ако доложи, че сме некадърни, и без друго ще ни съсипят. Нас и отдела като цяло. Ясно ти е, нали? Сложен въпрос имаш да разрешаваш. Ще трябва да работиш с него, но да гледаш ти да се справиш със случая, а не той. Разбираш, напи?
— Искаш да кажеш, да си сътрудничим сто процента, а после да му прережа гърлото, така ли? Да го потупам по гърба с нож в ръката?
— Какво друго можем да направим? Безизходно е.
Ли Бейли се изправи нерешително.
— Не зная как ще го приеме Йези.
— Ако искаш, аз ще говоря с нея.
— Не, комисарю. — И Бейли въздъхна дълбоко. — Как се казва партньорът ми?
— Р. Данийл Оливо.
Бейли каза тъжно:
— Не е време за благопристойни съкращения, комисарю. Съгласих се на задачата, затова да употребяваме пълното му име. Значи — Роботът Данийл Оливо.
2. ПО КРЪГОВАТА МАГИСТРАЛА
На магистралата имаше тълпа, както обикновено — на долния етаж правостоящите, а на горния — привилегированите да заемат места. Като през огромен филтър от нея се процеждаше човешки поток — по намаляващи скоростта ленти до отклонения или спирки, от които се минаваше под сводове и през мостове към безкрайните лабиринти на градските квартали. Още един поток, също така непрестанен, се вливаше от другата страна — по ускорителните ленти до магистралата.
Имаше безброй много светлини: сияйни стени и тавани, от които сякаш капеше хладно, равномерно фосфоресциране; ярки крещящи реклами привличаха вниманието; острият, нетрепващ блясък на „светещите червеи“, които сочеха пътя: „Към кварталите на Джърси“, „Следвайте стрелките до влака за Ист Ривър“, „Нагоре за връзка с всички квартали на Лонг Айланд“.
Преобладаваше шумът, който е неотделим от живота: глъч от милиони разговарящи, смеещи се, подвикващи, тананикащи, дишащи.
„Никъде няма указания за Вселенското селище“, помисли си Бейли.
Прехвърляше се от лента на лента с лекота, което говореше за дългогодишна практика. Децата се научаваха да „скачат“ на лентите още щом проходеха. С всяка стъпка скоростта се увеличаваше, но Бейли почти не чувствуваше тласъка на ускорението. Дори не усещаше, че се навежда напред, за да се противопостави на тласъка. За тридесет секунди стигна до последната лента, която вървеше с шестдесет мили в час, и се качи на обградената с перила подвижна платформа — на магистралата.
„Няма указания за Вселенското селище“, продължи да си мисли той.
Нямаше нужда от указания. Който има работа там, знае пътя. Щом не знаеш пътя, значи нямаш там работа. Откак се установи Вселенското селище преди двадесетина години, появи се силната тенденция да го превърнат в забележителност и цели орди градски жители се тълпяха наоколо. Но вселенците сложиха край на това. Учтиво (те винаги бяха учтиви), но без да плащат данък на доброто възпитание, те вдигнаха силова преграда между себе си и Града. Създадоха смесена имиграционна и митническа служба. Отидеш ли по работа, трябва да се легитимираш, да позволиш да те претърсят и да се подложиш на медицински преглед и обичайното дезинфектиране.
Това предизвика недоволство. Естествено. По-голямо недоволство, отколкото бе необходимо. Достатъчно недоволство, за да се сложи прът в колелото на модернизацията. Бейли помнеше Бариерните бунтове. Самият той се намираше сред тълпата хора, които висяха по перилата на платформите, скупчваха се по местата за сядане независимо от категоризираните привилегии, шеметно се прехвърляха на бързите ленти с риск да си счупят нещо и стояха пред бариерата на Вселенското селище в продължение на два дни, като вдигаха лозунги и унищожаваха градска собственост само заради всеобщия хаос.