Земното население би могло да стигне хиляда — две хиляди милиарда. Защо не? Имало е време, когато население от осем милиарда се е смятало за невъзможно. Имало е време, когато и население от един милиард е изглеждало немислимо. Всяко поколение от Средновековността насам си е имало пророци на Малтусовата обреченост, но те винаги са били опровергавани.
А какво би казал на това Фастълф? Свят с хиляда милиарда жители… Би го одобрил. Но те ще зависят от докарвани отвън въздух и вода, от енергийни запаси, съхранявани в сложни складове на петдесет милиона мили оттук. Колко невероятно несигурно би било! Земята винаги ще се намира на косъм от окончателната си гибел при най-малката повреда в механизма, обхванал цялата Система.
Бейли каза:
— На мене лично ми се струва, че ще е по-лесно част от свръхнаселението да замине с космически кораби.
Това бе по-скоро отговор на картината, която си бе представил, отколкото на нещата, казани от Норис.
— И кой би ни приел? — подхвърли горчиво Норис.
— Необитаемите планети.
Норис стана и потупа Бейли по рамото.
— Изяж си пилето, Ли, и ще се оправиш. Положително вземаш замъгляващи съзнанието хапчета.
И си тръгна, като се хилеше.
Бейли, невесело изкривил уста, го наблюдаваше как си отива. Норис щеше да разпространи слуха и можеше да минат седмици, преди шегобийците в службата се откажат да го дразнят. Но поне това го отърваваше от темата за младия Винс, роботите и декласификацията. И въздъхна, като набоде на вилицата вече изстиналото и някак жилаво пиле. Едва когато той изяде и последната троха на ореховката от дрожди, Р. Данийл стана от бюрото си (бяха му го дали сутринта) и се приближи с думите:
— Комисарят е извън кабинета си и не е известно кога ще се върне. Казах на Р. Сами, че ще го използуваме и че не бива да пуска вътре никого, освен комисаря.
— За какво ще го използуваме?
— За да сме по-изолирани. Положително ще се съгласиш, че трябва да обмислим следващия си ход. В крайна сметка, не възнамеряваш да се откажеш от разследването, нали?
Най-силното желание на Бейли беше да се откаже, но явно не можеше да го направи. Стана и поведе Р. Данийл към кабинета. Щом влязоха, Бейли каза:
— Хайде, Данийл. Да чуя какво има.
— Колега Илия — отвърна роботът, — от снощи ти не си на себе си. Мозъчните ти импулси определено са променени.
В главата на Бейли светкавично се оформи една ужасна мисъл.
— Да не си телепат? — извика той.
Това бе възможност, на която не би се спрял в някой по-спокоен момент.
— Не. Разбира се, че не съм — каза Р. Данийл.
Бейли почувствува, че паниката започва да го напуска.
— Тогава защо по дяволите говориш за мозъчните ми импулси?
— Това е просто израз, който използувам, за да опиша усещане, което не споделяш с мене.
— Какво усещане?
— Трудно ми е да ти обясня, Илия. Не забравяй, че първоначално бях създаден от вселенците, за да изучавам човешката психология.
— Да, зная. И са те пригодили за детективска работа, като са ти включили верига за справедливост. — Бейли не направи усилие да прикрие язвителността в гласа си.
— Точно така, Илия. Но първоначалната ми конструкция остана непроменена. Бяха ме създали, за да правя церебрална анализа.
— Да анализираш мозъчните импулси?
— Ами да. Това не може да се върши с апаратура извън кабинетите, защото е необходим пряк контакт с електродите, ако е налице нужният приемател. Моят мозък е такъв приемател. Нима този принцип не се прилага на Земята?
Бейли не знаеше. Пренебрегна въпроса и каза:
— Щом като измерваш мозъчните импулси, какво научаваш от това?
— Не научавам мислите, Илия. Получавам бегла представа за емоционалното състояние, мога да анализирам темперамента, скритите подтици и отношения на човека. Например аз имах възможността да потвърдя, че комисарят Ендърби не е способен да убие човек при обстоятелствата, преобладаващи по време на убийството.
— И те свалиха подозрението от него само по думите ти?
— Да. Можеше да се разчита на тях. В това отношение съм особено чувствителна машина.