— Не казвай нищо! — уплашено я прекъсна Бейли. — За бога, Йези, не сега.
— Трябва. Извърших ужасно нещо. Толкова ужасно нещо. О, Ли… — и думите й станаха нечленоразделни.
Без особена надежда Бейли й каза:
— Не сме сами, Йези.
Тя вдигна глава и втренчено загледа Р. Данийл, сякаш го виждаше за пръв път. Възможно беше сълзите, които изпълваха очите й, да правеха от него едно неясно петно.
— Добър ден, Йези — тихо и монотонно каза Р. Данийл.
Тя се сепна.
— Това… това роботът ли е?
Избърса с опакото на дланта очите си и се измъкна от прегърналия я с дясна ръка Бейли. Пое за миг дълбоко въздух, а на устните й заигра боязлива усмивка.
— Това си ти, нали?
— Да, Йези.
— И не се обиждаш, че те наричам така?
— Не, Йези, та аз наистина съм робот.
— И аз не бих се обидила, ако ме нарекат глупачка и идиотка, и… долна доносничка, защото отговаря на същността ми.
— Йези! — простена Бейли.
— Няма смисъл, Ли — каза тя. — Щом той е твой партньор, най-добре е да го знае. Не мога повече да го пазя в тайна. Така се измъчих от вчера насам. Не ме е грижа, ако ме пратят в затвора и ме оставят на сурови дрожди и вода… Не ме е грижа и ако… Но ти няма да им го позволиш, нали, Ли? Не им позволявай да ми направят нещо. Толкова ме е… страх…
Бейли я погали по рамото и я остави да си поплаче. Каза на Р. Данийл:
— Тя не се чувствува добре. Не можем да я оставим тук. Колко е часът?
Р. Данийл, без видимо да се справи с някакво средство за измерване на времето, отвърна:
— Четиринадесет часа и четиридесет и пет минути.
— Комисарят ще се върне всеки миг. Виж какво, поръчай една патрулна кола и ще говорим за това на магистралата.
Йези рязко вдигна глава.
— На магистралата ли? О не, Ли!
Той се опита, доколкото можеше, да я успокои.
— Хайде, Йези, не страдай от предразсъдъци. Не можеш да пътуваш с платформа в този вид. Бъди добра и се стегни, иначе няма да можем да минем и през общата зала. Ще ти донеса вода.
Тя избърса лицето си с влажната кърпичка и уморено възкликна:
— О, виж какво стана с грима ми.
— Не се безпокой за грима си — каза Бейли. — Данийл, дойде ли патрулната кола?
— Вече ни чака, колега Илия.
— Хайде, Йези.
— Почакай. Почакай само миг, Ли. Трябва да си оправя лицето.
— Какво значение има сега?
Но тя се отскубна.
— Моля те. Не мога да мина през общата зала в този вид. Само миг и съм готова.
Човекът и роботът зачакаха — човекът като нервно свиваше юмруци, роботът — невъзмутимо.
Йези изрови от чантичката си необходимите й неща. (Веднъж Бейли бе заявил сериозно, че единственото, което не е претърпяло механична промяна от Средновековността насам, е женската чанта. Дори замяната на металните закопчалки с магнитни претърпя неуспех.) Измъкна малко огледало и инкрустираната със сребро кутийка за грим, която Бейли й бе подарил за рождения ден преди три години. Кутийката имаше няколко отвора, които Йези последователно използува. Само последният спрей бе видим. Тя си служеше с тях с непосредственост, лекота и умение, които явно са присъщи на жените по рождение, дори когато изпаднат в много тежко положение.
Най-напред сложи фон — гладък равен слой, така че кожата никъде не блестеше и грапавините изчезнаха; получи се леко златисто сияние, което Йези от дългогодишен опит бе разбрала, че подхожда най-добре на естествения цвят на очите и косата й. После сложи едва забележими по-тъмни сенки на челото и брадичката, лек руж на страните, който стигаше до скулите, нежно синьо на клепачите и мекото на ушите и накрая равномерно намаза с червило устните си. За това използува видимия спрей — бледорозова мъглива течност, която блестеше във въздуха, но засъхваше и добиваше плътен цвят при допира с устните й.
— Готово — каза Йези, като с бързи движения оправи косата си и доби много доволен вид. — Смятам, че това стига.
Заниманието й бе продължило повече от обещания миг, но отне все пак само петнадесет секунди. Въпреки това се видя безкрайно дълго на Бейли.
— Да вървим — каза той.
Тя едва успя да прибере кутийката с грим в чантата си, докато Бейли вече я поведе навън.
Необичайната тишина на магистралата тегнеше и от двете страни. Бейли каза:
— Слушам те, Йези.
Невъзмутимият вид, който бе придобило лицето на Йези откакто излязоха от кабинета на комисаря, започна да се изгубва. Без да каже дума, тя безпомощно погледна съпруга си и Данийл. Бейли повтори:
— Казвай, Йези. Моля те. Престъпление ли си извършила? Истинско престъпление?
— Престъпление ли? — Тя неуверено поклати глава.
— Хайде, събери мислите си. Без истерии. Просто кажи „да“ или „не“, Йези. Да не си… — той за миг се поколеба — убила някого?