— Известен ли ти е метод, с който да го постигнеш, Илия?
— На мене лично не. Но ти знаеш такъв метод, Данийл. И той е много прост.
И те се понесоха напред.
15. АРЕСТУВАНЕТО НА ЕДИН КОНСПИРАТОР
Бейли усети, че миризмата, която се носеше от Ферментационното градче, започна да се усилва и да преобладава. За разлика от други — например, от Йези, тя не му беше неприятна. Донякъде дори му харесваше. Напомняше му хубави неща.
Всеки път, когато му замиришеше на сурови дрожди, алхимията на сетивата го връщаше повече от три десетилетия назад в миналото. Отново се чувствуваше десетгодишен, на гости на чичо Борис, който работеше във ферментационен завод. Чичо Борис винаги пазеше малки запаси от лакомства, направени от дрожди: дребни сладки, шоколади, пълни със сироп, твърди бонбони във формата на котки и кучета. Колкото и да беше малък, Бейли знаеше, че чичо му Борис в същност не биваше да ги пази, за да ги раздава, затова винаги ги изяждаше безмълвно, в някой ъгъл с гръб към другите в стаята. Гълташе бързо от страх да не го хванат.
И като че ли поради това те му бяха по-вкусни.
Клетият чичо Борис! Беше загинал при катастрофа. Никога не му казаха как точно бе станало, а той горчиво бе плакал, защото смяташе, че са арестували чичо Борис, понеже е изнасял незаконно дрожди от завода. Самият Бейли бе очаквал да го арестуват и екзекутират. Години по-късно той внимателно прерови полицейските досиета и откри истината. Чичо Борис беше паднал под колелата на един конвейер. Какъв разочароващ край на романтичната легенда!
И все пак винаги, когато го лъхнеше миризмата на дрожди, той макар и за миг си припомняше тази легенда.
Названието „Ферментационно градче“ не беше официално прието в никоя част на Ню Йорк. Не фигурираше в нито един географски справочник, нито на някоя официална карта. Това, което в разговорите наричаха „Ферментационно градче“, беше за пощенската служба просто предградията на Нюарк, Ню Бранзуик и Центъра Трентън. Представляваше широка ивица площ, в Средновековността известна под името „Ню Джърси“, осеяна с жилищни квартали, особено в Нюаркския Център и Трентънския център, но разпределена главно между многопластовите ферми, в които растяха и се размножаваха хиляди разновидности от дрожди.
Една пета от населението на Града работеше във Ферментационните заводи, още толкова работеха във филиалите им. Като се започне с планините дървен материал и необработена целулоза, довличани в града от джунглите на Алъгени в цистерни с киселина, разлагаща ги до гликоза, както и с вагоните скална маса, богата на селитра и фосфати, които бяха най-важните добавки, и се стигне до стъклениците с органични вещества, доставяни от химичните лаборатории, всичко се свеждаше до едно-единствено нещо: повече и повече дрожди.
Без тях осеммилиардното население на Земята само след година щеше да бъде сполетяно от глад.
При тази мисъл Бейли усети как го побиват тръпки. И преди три дни това бе съществувало като възможност не по-слабо, отколкото сега, но преди три дни просто нямаше да си го помисли.
Колата профуча през един изход вън от магистралата и навлезе в предградията на Нюарк. От двете страни на почти безлюдните улици се издигаха безличните сгради — „фермите“ — и нямаше почти нищо, което да изисква да карат с по-малка скорост.
— Колко е часът, Данийл? — попита Бейли.
— Шестнайсет часа и пет минути — отвърна Р. Данийл.
— Ако Клусар е дневна смяна, още е на работа.
Бейли паркира патрулната кола на празното място, където докарваха суровините, и изключи мотора.
— И това ли е Ню Йорк, Илия? — попита роботът.
— Да, част от Града е — отвърна Бейли.
Влязоха в коридор, по чието продължение имаше двоен ред кабинети. Секретарката, застанала на една чупка на коридора, се разтопи от усмивки.
— Кого желаете да видите?
Бейли отвори портфейла си.
— Полиция. Тук ли е Франсис Клусар, служащ в „Нюйоркски дрожди“?
Момичето изглеждаше объркано.
— Мога да проверя.
И включи на таблото пред себе си линията, обозначена само с думата „Персонал“. Устните й замърдаха, но не се чуваше нищо.
Бейли бе запознат с ларингофоните, които превръщаха леките трептения на гласните струни в звук. Помоли:
— Моля ви, говорете. Нека чувам какво казвате.
Тя озвучи разговора, но се чу само краят му: „…той казва, че е полицай, господине“.
От една врата излезе мургав, добре облечен човек. Имаше тънки мустачки и косата му над слепоочията бе започнала да оредява. Усмихна се насила и се представи:
— Аз съм Прескът от отдел „Персонал“. Какво се е случило, господин полицай?