Без да иска, Бейли усети как отстъпва пред суровата гордост на този човек. Но го попита рязко:
— Къде бяхте снощи между осемнайсет и двайсет часа?
Клусар сви рамене.
— Разхождах се. Обичам да се разхождам за малко след вечеря.
— Приятели ли посетихте? Или ходихте на етеровизия?
— Не. Просто се разхождах.
Бейли стисна устни. Гледането на етеровизия щеше да означава дупка в картона на Клусар за дажбите. Срещата с приятели щеше да означава споменаването на мъжко или женско име и кръстосан разпит.
— Значи никой не ви е видял?
— Може и да ме е видял някой. Не зная. Поне не ми е известно.
— А по-предната вечер?
— Същото.
— Значи нямате алиби и за двете вечери?
— Ако бях извършил някакво престъпление, господин полицай, щях да имам. За какво ми е алиби?
Бейли не отговори. Погледна в малкия си бележник.
— Имате вече една присъда. За подбудителство към бунт.
— Е, добре, едно от тия Р-та ме блъсна и аз го спънах. Това подбудителство към бунт ли е?
— Съдът го е окачествил така. Бил сте осъден и глобен.
— Но с това се свърши, нали? Или искате отново да ме глобите?
— По-предната вечер без малко не избухна бунт в един магазин за обувки в Бронкс. Видели са ви там.
— Кой ме е видял?
— Било е по времето, когато тук се храните. Вечеряхте ли онази вечер?
Клусар се поколеба и поклати отрицателно глава.
— Стомахът ми не беше наред. Понякога се получава от дрождите. Дори ако човек е ветеран.
— Снощи без малко не избухна бунт в Уилиамсбърг. Видели са ви и там.
— Кой ме е видял?
— Отричате ли, че сте присъствували и в двата случая?
— Не ме обвинявате в нещо, което да мога да отрека. Кога точно се е случило това и кой ме е видял?
Бейли втренчи поглед в цимолога.
— Смятам, че ви е съвсем ясно за какво говоря. Според мене вие играете важна роля в нелегална организация на средновековниците.
— Не мога да ви попреча да си го мислите, господин полицай, но мислите не са доказателство. Това положително ви е известно. — И Клусар се засмя.
— Възможно е — каза Бейли, а продълговатото му лице бе застинало като маска — да мога да изтръгна малко истина от вас още сега.
След което отиде до вратата на стаята, отвори я и попита Р. Данийл, който търпеливо чакаше отвън:
— Пристигна ли вечерята на Клусар?
— Вече идва, Илия.
— Моля те, внеси я, Данийл.
Миг по-късно Р. Данийл влезе с метален поднос, разделен с прегради.
— Постави го пред господин Клусар, Данийл — каза Бейли.
И седна на една от пейките край стените на стаята, кръстоса крака и започна ритмично да се поклаща. Видя как Клусар се дръпна тромаво, когато Р. Данийл сложи подноса на пейката недалече от него.
— Господин Клусар — каза Бейли, — искам да ви представя на своя колега Данийл Оливо.
Данийл протегна ръка с думите:
— Приятно ми е, Франсис.
Клусар мълчеше. Не понечи да се ръкува с Данийл, който остана с протегната ръка, докато Клусар започна да се изчервява. Бейли кротко каза:
— Не се дръжте грубо, господин Клусар. Нима прекалената гордост ви пречи да се ръкувате с един полицай?
Клусар измънка:
— Ако нямате нищо против, аз съм гладен.
Извади от джоба си ножче с виличка, разгъна я и седна с очи, вперени в яденето. Бейли каза:
— Данийл, струва ми се, че нашият приятел се е обидил от хладното ти отношение. Но ти не му се сърдиш, нали?
— Ни най-малко, Илия — отвърна Р. Данийл.
— Тогава докажи, че всичко е забравено. Прегърни го.
— С удоволствие — каза Р. Данийл и пристъпи.
Клусар остави вилицата.
— Какво значи това? Какво става?
Без да се поколебае, Р. Данийл протегна ръка. Клусар рязко го блъсна с опакото на ръката си и ръката на Р. Данийл се отметна.
— По дяволите, не ме докосвай! — извика Клусар и скочи встрани, подносът се преобърна, падна с трясък на пода, а храната се изсипа.
Бейли с неподвижен поглед даде знак на Р. Данийл, който продължи търпеливо да се приближава към отстъпващия назад цимолог. Бейли застана пред вратата. Клусар закрещя: