Не и в Звездните светове. Но, разбира се, Звездните светове се държаха така, сякаш роботите са продукт на тяхната култура.
В известен смисъл производството на роботи бе достигнало връхната си точка в Звездните светове. Тук, на Земята, използуването им винаги бе ограничено — само в мините и фермите. Едва през последните двадесет и пет години, по настойчиво искане на вселенците, роботите бавно започнаха да си пробиват път в Градовете. Градовете вършеха работа. На всички, освен на средновековниците, беше ясно, че не могат да имат заместител, при това разумен. Единствената беда бе, че нямаше вечно да вършат работа. Населението на Земята все още нарастваше. Някой прекрасен ден, независимо от всички възможности, получаваните калории на глава от населението просто щяха да паднат под равнището, необходимо за поддържане на човешкия живот.
Ставаше още по-зле, поради съществуването на вселенците — потомци на първите земни емигранти, които живееха в разкош в пълните с роботи рядконаселени светове сред звездите. Те бяха твърдо решени да запазят удобствата, породени от празнотата на световете им, и по тези причини контролираха раждаемостта и не допускаха тълпите емигранти от Земята. А това… Вселенското селище!
Нещо подсъзнателно припомни на Бейли, че наближава Нюаркския квартал. Ако се задържеше на мястото си по-дълго от необходимото, щеше да се понесе с голяма скорост на югозапад, към квартала Трентън, като пътят щеше да извие през сърцето на областта за производство на дрожди, където топлият въздух миришеше на спарено.
Беше въпрос правилно да си прецениш времето. Толкова дълго се промушваше човек до рампата, през толкова много мърморещи правостоящи се провираше, докато се плъзнеше край перилата и излезеше на открито; толкова време отиваше, докато се понесе през намаляващите ускорението стъпала.
Когато направи това, озова се точно на нужната му изходна точка. Нито за миг Бейли не се бе замислил за която и да е от стъпките си. Иначе сигурно щеше да се обърка.
Попадна в необикновено усамотено място. В гаровата зала освен него имаше само един полицай и единствено шумът от профучалата платформа нарушаваше неприятната тишина.
Полицаят тръгна към него и Бейли нетърпеливо освети значката си. Мъжът вдигна ръка, с което му позволяваше да премине.
Коридорът се стесняваше и на три-четири пъти правеше резки завои. Това явно бе преднамерено, за да не се дава възможност на тълпи земни жители да се събират в него или направо да нападат.
Бейли бе благодарен, че според уговорката трябваше да се срещне с партньора си от тази страна на Вселенското селище. Независимо от приказките, че се правят внимателно, идеята за медицински преглед не му допадаше.
На мястото, където редица врати бележеха пътя към чистия въздух и куполите на Вселенското селище, стоеше вселенец. Беше облечен по земна мода — с вталени, широки в крачолите панталони, с цветна ивица по продължението на всеки шев. Носеше обикновена текстронова риза с отворена яка, цип и къдрици на маншетите, но си оставаше вселенец. Имаше нещо в стойката му, в наклона на главата, в спокойния и безстрастен овал на широкото скулесто лице, в грижливо вчесаната златиста коса — назад и без път, — което го отличаваше от туземните жители.
Бейли вдървено се приближи и каза с равен глас:
— Аз съм детективът Илия Бейли от полицейския отдел на Ню Йорк, класификация К-5.
Показа документите си и продължи:
— Наредено ми беше да се срещна с Р. Данийл Оливо в преддверието на Вселенското селище. — И погледна часовника си. — Малко съм подранил. Мога ли да ви помоля да съобщите, че съм тук?
Трепереше вътрешно — от нещо повече от студ. Донякъде бе свикнал със земните роботи. Вселенските модели сигурно бяха по-различни. Никога не бе срещал техен робот, но най-разпространени на Земята бяха разказваните с половин глас истории за огромните и страхотни роботи със свръхчовешки качества, които работят далече в блестящите звездни светове. Усети, че стиска зъби.
Вселенецът го изслуша внимателно и рече:
— Няма да бъде необходимо. Очаквах ви.
Бейли машинално вдигна ръка, после я отпусна. Сведе глава, от което лицето му още повече се удължи. Не успя да каже нищо. Думите заседнаха на гърлото му.
Вселенецът продължи.
— Ще ви се представя. Аз съм Р. Данийл Оливо.
— Така ли? Да не би тогава да греша? Смятах, че инициалът „Р“ означава…
— Точно така. Аз съм робот. Не бяха ли ви казали?
— Казаха ми — Бейли приглади ненужно с изпотената си ръка косата си. После протегна десницата си. — Извинете ме, господин Оливо. Бях се замислил. Приятно ми е, аз съм Илия Бейли, вашият партньор.