Той силно, до болка стисна очи, сякаш подвижното мътно желе на последните шестдесет часа наистина всеки миг щеше да се избистри и да стане прозрачно. Но не ставаше. Не ставаше!
Бейли пое шумно въздух и се почувствува засрамен. Демонстрираше своята слабост пред една хладнокръвна и безразлична машина, която в отговор само безмълвно го гледаше. Каза с дрезгав глас:
— Е, не ми обръщай внимание. Защо вселенците се измъкват?
— Замисълът ни е изпълнен. Доволни сме, че Земята ще предприеме колонизация — отвърна роботът.
— Значи сте превключили на оптимизъм? — Детективът пое първата глътка успокоителен тютюнев дим и усети, че хваща по-здраво собствените си чувства в ръцете си.
— Аз лично, да. От дълго време ние от Вселенското селище се опитвахме да променим Земята, като променяме икономиката й. Опитвахме се да внедрим собствената си C/Fe култура. Вашето планетно правителство и правителствата на различните Градове ни сътрудничиха, защото им беше изгодно. И въпреки това в продължение на двадесет и пет години претърпявахме неуспех. Колкото повече усилия правехме, толкова по-силна бе съпротивата на средновековниците.
— Всичко това ми е известно — каза Бейли. И си помисли: „Безполезно. Той трябва да си каже всичко по собствен начин, като запис от анализ на опит“. И наум изкрещя на Р. Данийл: „Машина!“
Р. Данийл продължи:
— Пръв доктор Сартън защити теорията, че трябва да сменим подхода си. Най-напред трябваше да намерим прослойка от населението, която има желания като нашите, или поне може да бъде убедена в това. Ако ги окуражавахме и им помагахме, можехме да превърнем тази тенденция в произлязла от тях, а не внесена отвън. Трудността се криеше в откриването на земна група, най-подходяща за нашата цел. Самият ти, Илия, представляваше любопитен експеримент.
— Аз ли? Аз?! Какво искаш да кажеш? — настойчиво попита Бейли.
— Радвахме се, че комисарят препоръча тебе. От психологичния ти профил съдехме, че си подходящ обект. Цереброанализата, на която те подложих веднага след срещата ни, потвърди предположението ни. Ти си практичен човек, Илия. Не изпадаш в романтични блянове по миналото на Земята, независимо че имаш нормален интерес към него, нито се вкопчваш упорито в Градската култура на Земята днес. Почувствувахме, че точно хора като тебе могат да поведат земните жители отново към звездите. Това бе една от причините, поради която доктор Фастълф настояваше да те види вчера сутринта. Без съмнение, практически насочената ти природа беше смущаващо силна. Ти отказваше да се съгласиш, че фанатичната вяра в един идеал — дори погрешен идеал — може да накара човек да извърши неща свръх обичайните си възможности — като например да прекоси голото поле през нощта, за да унищожи някого, когото смята за върховен враг на своята кауза. Затова не бяхме прекалено удивени, че прояви достатъчно упорство и храброст, за да се опиташ да докажеш, че убийството е скалъпено. В известен смисъл това потвърждаваше, че ти си човекът, нужен за нашия експеримент.
— За бога, какъв експеримент? — и Бейли удари с юмрук по масата.
— Експеримент, с който да те убедим, че колонизацията ще разреши земните въпроси.
— Е, мене убедихте. Не мога да не ви го призная.
— Да, но под влиянието на определен наркотик.
Силата, с която Бейли бе захапал лулата си, намаля. Той успя да я улови, когато падаше. И отново пред очите му изплува картината под куполата във Вселенското селище. Как съзнанието му бавно се завръщаше след като изпадна в шок, когато научи, в крайна сметка, че Р. Данийл е робот; как гладките пръсти на Р. Данийл щипеха ръката му; как капсулата тъмнееше под кожата му, докато изчезна. И изрече на пресекулки:
— Какво имаше в капсулата?
— Нищо, от което да се плашиш, Илия. Слаб наркотик, който трябваше да направи разума ти по-податлив.
— Затова съм повярвал на думите ви. Така ли?
— Не съвсем. Ти не би повярвал в нищо, което е чуждо на основната нагласа на мислите ти. В същност резултатът от експеримента ни разочарова. Доктор Фастълф предполагаше, че ще се привържеш фанатично и целенасочено към идеята. Вместо това, ти доста вяло я одобри и толкова. По-нататък не стигна поради практическата си природа. Това ни накара да проумеем, че единствената ни надежда са романтиците, а за съжаление всички романтици са фактически или потенциални средновековници.
Бейли усети някакво нелепо чувство на гордост — радваше се, че се бе съпротивлявал и ги бе разочаровал. Нека си правят експериментите с друг. Злобно се усмихна: