В гласа на Бейли имаше горчивина:
— Защо не си признаете, че цялото разследване е било извинение, за да ни проучвате при естествени условия? Пет пари не давате кой е убил доктор Сартън.
— Бихме искали да знаем това — хладно отвърна Р. Данийл, — но никога не сме изпадали в заблуждение кое е по-важното — индивидът или човечеството. Да продължим сега разследването би означавало да се намесим в положение, което ни изглежда задоволително. Не сме в състояние да предвидим каква вреда бихме нанесли.
— Мисълта ти е, че убиецът може да се окаже някой известен средновековник, а точно сега вселенците не искат нищо да разваля отношенията им с новите приятели.
— Не бих го казал точно така, но в думите ти има нещо вярно.
— А къде остана схемата ти за справедливост, Данийл? Това справедливост ли е?
— Има различни степени на справедливост, Илия. Когато по-ниската степен е несравнима с по-високата, първата отстъпва на втората.
Бейли имаше чувството, че разумът му се лута и търси някаква пролука, някакво слабо място в непробиваемата логика на Данийловия позитронен мозък. Каза:
— А лично ти не си ли любопитен, Данийл? Наричаше се детектив. Знаеш ли какво включва това понятие? Ясно ли ти е, че едно разследване е нещо повече от служебно задължение? То е предизвикателство. Твоят ум се изправя срещу ума на престъпника. Получава се сблъсък на интелекти. Способен ли си да напуснеш битката и да се признаеш за победен?
— Ако по-нататъшното й продължаване няма да доведе до достоен край — разбира се!
— И няма да изпитваш чувството за загуба? Няма да ти е чудно? Ни най-малко ли няма да си недоволен? Нито да те мъчи любопитство?
Надеждите на Бейли, които поначало не бяха големи, отслабнаха, щом изрече това. Повторена, думата „любопитство“ му припомни собствените му забележки към Франсис Клусар преди четири часа. Тогава добре бе изтъкнал качествата, които различават човека от машината. Едно от тях непременно е любопитство. Шестседмичното коте също е любопитно, но може ли да бъде любопитна машината, дори да е толкова хуманоидна?
Данийл сякаш откликна на тези думи, като каза:
— Какво разбираш под „любопитство“?
Бейли го описа възможно най представително:
— Любопитство наричаме желанието на човек да увеличи познанията си.
— В мен има такова желание тогава, когато увеличаването на знанията е необходимо, за да се изпълни възложената задача.
— Да — язвително каза Бейли, — както например когато разпитваше за лещите на Бентли, за да научиш нещо повече за типичните земни обичаи.
— Точно така — отвърна Р. Данийл без какъвто и да е признак, че е усетил язвителността. — Безцелното увеличаване на знанията обаче, което според мене е именно това, което ти разбираш под „любопитство“, представлява просто неефективност. А аз съм конструиран така, че да избягвам неефективността.
Това бе начинът, по който „изречението“, което чакаше да чуе Илия Бейли, се яви, мътното желе се разклати и стана бистро и прозрачно.
Докато Р. Данийл говореше, Бейли зяпна и не си затвори устата.
Не беше възможно то изведнъж да се яви завършено в главата му. Такива работи не стават. Някъде дълбоко в подсъзнанието си той беше изградил случая — внимателно и подробно, но го бе възпряло едно-единствено несъответствие. Несъответствие, което не можеше да бъде нито прескочено, нито да остане заровено под мислите му — далече извън обсега на съзнателните му догадки. Но изречението бе налице, несъответствието изчезна; решението бе намерено.
Прозрението, което озари Бейли, едновременно с това силно го въодушеви. Най-после той изведнъж проумя къде е слабото място на Р. Данийл — а значи, слабото място и на всяка мислеща машина. И обнадежден, прецени трескаво: „Те положително разсъждават буквално“. Тогава каза:
— При това положение, проектът на Вселенското селище е отменен днес, а с него и разследването на случая Сартън. Така ли е?
— Така решиха нашите във Вселенското селище — спокойно се съгласи Р. Данийл.
— Но днешният ден още не е приключил — каза Бейли и погледна часовника си. Беше 22:30 часът. — До полунощ има още час и половина.
Р. Данийл не отговори. Явно размишляваше. Бейли бързо продължи:
— Следователно проектът остава в сила до полунощ. Ти си моят партньор и разследването продължава. — В припряността си речта му бе станала почти телеграфическа. — Нека да продължим както преди. Нека аз поработя. Това няма да навреди на вашите. Ще им бъде от голяма полза. Кълна се. Ако по твоя преценка аз им навреждам, ще ме спреш. Моля само за този час и половина.
Р. Данийл отвърна:
— Имаш право. Днешният ден още не е свършил. Не бях помислил за това, колега Илия.