— Чудесно — Роботът пое ръката му с неголяма сила, която достигна приятелско ръкостискане, после я пусна. — Все пак ми се струва, че забелязвам притеснение. Мога ли да ви помоля да бъдете искрен с мене? В отношения като нашите е най-добре да има колкото се може повече яснота. И още нещо — в моя свят е прието партньорите да се наричат по име. Вярвам, че това не противоречи на вашите обичаи.
— Как да ви кажа, просто… вие не приличате на робот — опита се да обясни отчаяно Бейли.
— И това ви притеснява?
— Всъщност, не би трябвало да ме притеснява. Да… Данийл. В твоя свят всички роботи ли са като тебе?
— Имат индивидуални различия, Илия, както е и при хората.
— А нашите… Как да ти кажа, от пръв поглед се разбира, че са роботи. А ти приличаш на вселенец.
— О, ясно. Ти си очаквал някакъв груб модел, затова се учуди. Обаче логиката говори, че за да се избегнат неприятности, както е в нашия случай, естествено е да се използува робот с изразени хуманоидни характеристики. Не си ли съгласен?
Имаше право. Ако един явен робот започнеше да обикаля из Града, бързо можеше да донесе беда. И Бейли отвърна:
— Да.
— А сега да тръгваме, Илия.
Те се упътиха обратно към магистралата. Р. Данийл схвана как се използуват ускорителните ленти и бързо и умело се придвижваше по тях. Бейли, който отначало бе забавил ход, трябваше да го настига, а това го ядоса.
Роботът се справяше успешно. Не даваше вид да го затруднява нещо. Бейли се запита дали Р. Данийл нарочно не се движеше по-бавно, отколкото можеше. Стигна до безкрайната върволица вагони на магистралата и се хвърли на платформата с устрем, който граничеше с чисто безразсъдство. Роботът с лекота го последва.
Бейли бе почервенял. Преглътна два пъти и каза:
— Ще остана тук долу с тебе.
— Тук долу ли? — Роботът явно не обръщаше внимание нито на шума, нито на ритмичното полюшване на платформата. — Да не би сведенията ми да са погрешни? Казаха ми, че пета категория предвижда място за сядане на горния етаж при определени условия.
— Прав си. Аз мога да се кача горе, но не и ти.
— Защо да не мога да дойда с тебе?
— Трябва да си К-5, Данийл.
— Зная това.
— А ти не си.
Беше трудно да се разговаря. Свистенето от въздушното триене беше по-силно на долния, не дотам заслонен етаж, пък и Бейли имаше причини да не повишава глас. Р. Данийл каза:
— Защо да не мога да бъда К-5? Аз съм ти партньор и следователно заемам същото положение. Ето какво ми дадоха.
И той извади от вътрешния джоб на ризата си правоъгълна карта — едно съвсем истинско удостоверение. Беше издадено на името на Данийл Оливо, без да е вписан важният инициал. Класификацията бе К-5.
— Да се качваме — сковано изрече Бейли.
Когато седна, загледа се право напред, ядосан на себе си, защото непрекъснато усещаше присъствието на робота. Вече два пъти се беше провалил: първо, помисли Р. Данийл за вселенец, и второ, не отгатна, че логиката изискваше и роботът да е получил пета категория. Бедата се криеше в това, че Бейли не беше типичният детектив според общоприетия мит. Възможно беше да се изненада, да даде външен израз на чувствата си, да не се приспособи към всяко положение, да не вземе светкавично решение. И досега не се беше смятал за типичен детектив, но за пръв път изпита съжаление.
А най-вече съжали, защото по всичко си личеше, че Р. Данийл е въплъщение тъкмо на този мит. Нямаше как да не е. Нали беше робот. Бейли започна да си търси извинения. В службата беше свикнал с роботи като Р. Сами. Беше очаквал да види човешко подобие с твърда и лъскава пластмасова кожа, почти мъртвешки бледа на цвят. Беше очаквал изкуствено и глупаво повдигнат бодър дух. Беше очаквал и резки, леко несигурни движения.
А в Р. Данийл нямаше нищо от това. Бейли крадешком хвърли поглед към робота. Р. Данийл веднага обърна глава, за да го погледне в очите, и кротко кимна. Когато говореше, устните му се мърдаха съвсем естествено, а не стояха само полуотворени, както на земните роботи. И се беше мярнал езикът му, когато учленяваше думите. Бейли си помисли: „А защо седи така спокойно? Всичко това е съвсем ново за него. Шумът, светлините, тълпата!“ После стана, промъкна се край Р. Данийл и му каза: „Следвай ме!“
Слязоха от магистралния влак, тръгнаха по забавящите ускорението ленти. Бейли си мислеше: „Боже господи, а какво да кажа на Йези, какво?“
Срещата с робота беше изместила тази мисъл от главата му, но сега, както вървяха по отклонението право в устата на квартала Долни Бронкс, си я спомни и му призля от притеснение. Каза: