Разбира се, стоеше проблемът със спускането по петте етажа, но той можеше да се реши. А можех и да намеря друг път до задния двор. Имах предостатъчно време да премина през трансформациите на бягството — оставаха ми още шест дни. Краката ми започваха да замръзват, прозявах се и треперех. Бях свършил достатъчно работа за една нощ. В този момент твърдата затворническа койка ми се струваше много привлекателна.
Внимателно и безшумно се върнах по обратния път. Затворих вратата в тавана над мен, проверих дали е заключена, спуснах се по скобите и по стълбите до моя етаж…
И чух гласове някъде напред. Високи и ясни. Най-високият принадлежеше на скъпия ми съкилийник Уили. Ужасено погледнах към отворената врата на килията си, към тежките ботуши на застаналите там пазачи, после се обърнах и отново се затичах нагоре по стълбите. Думите на Уили кънтяха в ушите ми като сигнал за тревога, вещаещ гибел.
— Събудих се и него го нямаше! Бях сам! Изяли са го чудовища или нещо такова! Точно тогава започнах да викам. Спасете ме, моля ви! Каквото и да го е отнесло, то е минало през заключената врата. Сега ще дойде за мен!
4.
Гневът към малоумния ми съкилийник ме стопли, но близостта на залавянето ми мигновено ме смрази. Тичах, без да мисля, надалеч от гласовете и суматохата. Обратно нагоре по стълбите, един етаж, още един…
После се включиха всички светлини и започнаха да вият сирени. Затворниците се размърдаха и си заподвикваха помежду си. След няколко мига щяха да са на вратите на килиите си, щяха да ме видят, да закрещят и пазачите щяха да се появят. Нямаше как да избягам. Знаех това и все пак единственото, което можех да сторя, беше да тичам. До последния етаж — после покрай килиите. Сега всички те бяха ярко осветени. Когато минех покрай тях, затворниците щяха да ме видят и със сигурност знаех, че който и малолетен престъпник да ме забележеше, щеше да ме издаде. Това беше краят.
Високо вдигнал глава, минах покрай първата килия и мимоходом погледнах вътре.
Бе празна. Както и всички други килии на този етаж. Все още имах шанс! Като обезумяла горила се изкатерих по железните скоби и пъхнах шперца в ключалката. Под мен се чуваха гласове, които ставаха все по-силни. Разнасяха се стъпките на пазачите, които се изкачваха по стълбището, обърнато с гръб към мен. Но единственото, което някой от тях трябваше да направи, беше да обърне главата си. И когато стигнеха на етажа, веднага щяха да ме видят.
Ключалката щракна, аз отворих вратата, излязох навън и я затворих под себе си. В последния момент, преди капакът да прилепне плътно, зърнах през отвора двама дебели пазачи да тръгват точно в моята посока.
Дали го бяха видели да се затваря? Сърцето ми биеше като обезумял барабан. Задъхвах се и чаках да чуя предупредителните викове.
Не последва нищо. Все още бях свободен.
Каква свобода! Депресията мигновено ме сграбчи и ме разтърси. Бях свободен да лежа върху покрива, да треперя силно, когато потта ми започна да изсъхва, свободен да се свивам тук, докато не ме открият.
Свивах се, треперех и в общи линии се самосъжалявах в продължение на около минута. После се изправих, отърсих се като куче и почувствах, че гневът ми започва да се надига.
— Голям престъпник, няма що — гласно прошепнах аз само за да се уверя, че чувам. — Престъпен живот. А още по време на първото си голямо дело се остави да те хване някакъв слабоумник с нож. Това да ти е за урок, Джим. Някой ден може да се случи да го приложиш на практика. Винаги осигурявай фланговете и тила си. Обмисляй всички възможности. Трябваше да предвидиш факта, че кретенът може да се събуди. Така че трябваше да го удариш по главата или да направиш нещо, за да му осигуриш дълбок сън. Добре запомни урока, но сега се огледай и се опитай да постигнеш възможно най-доброто от това бързо провалящо се бягство.
Възможностите ми бяха ограничени. Ако пазачите отвореха вратата и излезеха върху покрива, щяха да ме видят. Къде да се скрия? Можех да намеря временно убежище върху водния резервоар, но ако дойдеха, те със сигурност щяха да погледнат и там. При тези отвесни стени обаче нямах друг изход и това бе единствената ми слаба надежда. Качвай се там.
Не беше лесно. Резервоарът бе направен от гладък метал и за малко не достигах горния му край. Но трябваше да успея. Отстъпих назад, затичах се, скочих и усетих, че пръстите ми сграбчват ръба. Опитах се да се хвана здраво, но пръстите ми се изплъзнаха и тежко се стоварих обратно върху покрива. Някой долу сигурно ме беше чул. Надявах се да съм паднал над празна килия, а не над коридора.