Тялото му мощно се разтърси, после безжизнено се отпусна. Очите му се затвориха. Дали го бях убил? Веднага съжалих за безвкусната си шегичка. Не, не беше мъртъв, просто бе изгубил съзнание и дишаше бавно и леко. Отидох да взема пешкир, намокрих го със студена вода и после го изцедих върху него.
Викът му се задави в гъргорене, когато натъпках кърпата в устата му.
— Аз съм великодушен човек, Уили, ти просто си късметлия. Няма да те убия. — Шепотът ми като че ли го успокои, защото почувствах, че престава да трепери. — Сега ще трябва да ми помогнеш. Ако го направиш, няма да ти се случи нищо. Имаш думата ми. Приготви се да ми отговориш на един въпрос. Обмисли го внимателно. Ще ми прошепнеш само едно нещо. Номера на килията, в която лежи Стингър. Кимни с глава, ако си готов. Добре. Ще извадя пешкира от устата ти. Но ако се опиташ да направиш някакъв номер или да кажеш нещо, каквото и да е друго, ще се простиш с живота. Хайде.
— … 231В…
На същия етаж, добре. Пешкирът отново влезе в устата му. После силно притиснах мястото зад дясното му ухо, където минава кръвоносният съд, водещ до мозъка. За шест секунди изпадане в безсъзнание, за десет — смърт. Той се раздвижи, после отново се отпусна. Свалих палеца си, когато преброих до седем. В характера ми е да прощавам.
Изчистих лицето и ръцете си с пешкира, сетне пипнешком намерих обувките си и ги обух. Облякох ризата и якето си. След това изпих поне литър вода и отново бях готов да се срещна със света. Свалих завивките от леглата, стиснах ги подмишница и излязох.
Промъкнах се до килията на Стингър колкото можех по-тихо. Чувствах се недосегаем, непоклатим. Осъзнавах, че това е едновременно глупаво и опасно. Но след ужасните събития от вечерта като че ли в мен не бе останала и капчица страх. Под деликатното ми докосване вратата на килията се отключи и когато го побутнах по рамото, Стингър отвори очи.
— Обличай се — тихо казах аз. — Ще се измъкнем сега.
Трябва да му отдам дължимото — той не ми зададе нито един въпрос. Просто навлече дрехите си, докато аз взимах завивката от неговата койка.
— Трябват ни поне още две — прошепнах аз.
— Ще взема одеялото на Еди.
— Ще го събудиш.
— Ще се погрижа да заспи пак.
Чу се сънен въпрос, последван от яко тупване. Еди отново заспа и Стингър донесе одеялото.
— Виж сега — казах му аз. — Намерих начин да стигнем до покрива. Качваме се там и завързваме завивките една за друга. После се спускаме долу и изчезваме. Ясно?
— Ясно! Да вървим!
Отново нагоре по стълбите — вече наистина започвах да се уморявам. Всъщност започваше да ме уморява всичко това. Изкатерих се по скобите, отворих вратата и когато Стингър ми подаде завивките, ги избутах навън върху покрива. Той не каза и дума, докато не затворих и не заключих капака.
— Какво стана? Чух, че си изчезнал, и имах намерение да те убия, ако те бяха върнали.
— Не е толкова просто. Ще ти разкажа щом се измъкнем. Сега давай да започваме да завързваме. Срещуположните ъгли по дългата страна — трябва ни колкото може по-дълго въже. Използвай квадратни възли, ето така.
Започнахме бясно да връзваме. Когато свършихме, хванахме двата края, задърпахме ги със сумтене и въжето беше готово. Завързах единия му край за някаква солидна на вид тръба и пуснах купчината завивки през ръба на покрива.
— Не достигат поне шест метра — каза Стингър, като присви очи към земята под нас. — Тръгвай пръв, ти си по-лек. Ако се скъса, докато се спускам, поне ти ще имаш някакъв шанс. Хайде, размърдай се.
Логиката му беше необорима. Прескочих парапета и се хванах за въжето. С неочакван изблик на вълнение Стингър стисна ръката ми. После започнах да се спускам.
Не бе лесно. Ръцете ми бяха уморени, а тъканта на завивките — неудобна за хващане. Спусках се колкото можех по-бързо, защото знаех, че силите ми са на изчерпване.
После краката ми увиснаха във въздуха, а дланите ми стискаха края на въжето. Твърдата повърхност на двора ми се струваше много под мен. Трудно ми беше да се пусна — или всъщност съвсем лесно. Вече нямах сила да се държа. Пръстите ми се разтвориха и започнах да падам…
Стоварих се на земята, претърколих се и седнах задъхан. Бях успял. Високо над себе си виждах тъмния силует на Стингър, който се спускаше по въжето, местейки ръка след ръка. Секунди по-късно той бе на земята, приземил се леко като котка, и ми помогна да се изправя. После ме подкрепяше, докато залитах към портата.
Пръстите ми трепереха и не можех да я отключа. Тук бяхме съвсем на открито и лампата ни осветяваше — ако някой от пазачите хвърлеше поглед през прозореца над нас, бяхме в капан…
Дълбоко и пресекливо си поех дъх, после отново вкарах шперца. Бавно и внимателно проверих вътрешните жлебовете, завъртях и натиснах.