Вратата се отключи и ние се хвърлихме навън. Стингър безшумно я затвори зад себе си, после се обърна и се затича в нощта, а аз го следвах по петите.
Бяхме свободни!
5.
— Почакай — извиках след Стингър, когато той запраши нататък по пътя. — Не натам. Имам по-добър план. Разработих го, преди да ме вкарат в затвора.
Той спря и се замисли.
— Дотук се справи добре. Какво ще правим сега?
— Като начало ще оставим диря, която да могат да проследят с роботи-надушвачи. Насам.
Отклонихме се от пътя и пресякохме направо през тревата надолу към недалечния поток. Водата беше плитка, но студена и не успях да потисна треперенето си, докато преминавахме. Главната пътна магистрала минаваше наблизо и ние се насочихме натам. Когато покрай нас с тътен прелетя тежкотоварна кола, двамата ниско приклекнахме. За момента не се виждаше друго движение.
— Хайде! — извиках аз. — Право нагоре по пътя, после точно назад по собствените ни стъпки.
Стингър се подчини и заедно се върнахме до потока, след това отново нагазихме в ледената вода.
— Хитро — рече той. — Надушвачите ще открият къде сме влезли в реката и откъде сме излезли и ще проследят дирята ни до пътя. Тогава ще си помислят, че ни е прибрал земеход. А сега какво?
— Тръгваме срещу течението на потока до най-близката ферма, като се движим по водата. Във фермата отглеждат свинепрасета.
— В никакъв случай! Не мога да ги понасям. Като дете едно свинепрасе ме ухапа.
— Нямаме друг избор. Ако направим каквото и да е друго, до довечера ще ни хванат. Аз също не мога да твърдя, че обичам тези животни. Но израснах във ферма и знам как да се оправям с тях. А сега да тръгваме, преди краката ми да са замръзнали.
Пътуването беше продължително и студено. Започнах да треперя и вече не можех да се спра. Но нямаше какво друго да направим, освен да продължаваме напред. Когато стигнахме до ручейчето, което ромолеше през нивята, зъбите ми тракаха като кастанети. Звездите започваха да изсветляват и до разсъмване не оставаше много време.
— Това е — казах аз. — Ручеят, който ни трябва. Определил съм си онова отсечено дърво за белег. Стой точно зад мен — вече сме много близо. — Протегнах ръка и отчупих сухия клон, който висеше над потока, после тръгнах напред. Продължихме да газим, докато стигнахме до висока ограда, по която течеше електрически ток. Мрежата ясно се виждаше на усилващата се светлина. Използвах клона, за да повдигна отдолу оградата, така че Стингър да успее да пропълзи под нея, после той направи същото и за мен. Когато се изправих, чух познатото шумолене на дълги бодли откъм недалечната дъбова горичка. Едра тъмна фигура се отдели от дърветата и тръгна към нас. Взех клона от Стингър и нежно извиках:
— Сууи, сууи… тук, свинке, свинке, свинке.
Когато глиганът наближи, от него се разнесе къркорещо сумтене. Застанал зад мен, Стингър мърмореше нещо под носа си — или проклятия, или молитви, а може би и двете. Отново извиках и огромното животно се приближи. Истинска красота, поне един тон месо, който гледаше към мен с малките си червени очички. Пристъпих напред и бавно вдигнах клона. Чух Стингър да стене зад мен. Глиганът изобщо не помръдна, когато мушнах клона зад ухото му, разделих дългите бодли и усърдно започнах да чеша козината му.
— Какво правиш? Та той ще ни убие! — изхленчи Стингър.
— Разбира се, че няма — отвърнах аз и още по-силно зачесах животното. — Чуваш ли? — Очите на свинепрасето бяха притворени от удоволствие и то доволно къркореше. — Добре познавам тези големи прасета. Под бодлите им се събират гадини, от които не могат да се избавят. Обичат да ги чешат. Почакай да го почеша зад другото ухо — зад ушите ги сърби най-много — и после ще можем да продължим.
Глиганът доволно сумтеше, докато го чешех. Започваше да се зазорява. Във фермерската къща светна лампа и двамата се приведохме зад свинепрасето. Вратата се отвори, някой изля леген с вода, после отново се затвори.
— Да вървим в плевника — казах аз. — Насам.
Когато престанах да го чеша, глиганът изгрухтя, после се затича заедно с нас, като се надяваше да получи още удоволствие. Това беше добре, тъй като наоколо имаше още много от бодливите прасета. Но когато водачът им се приближаваше, те му правеха път и ние благополучно стигнахме до плевника.
— Доскоро, дебело приятелче — казах аз и за последен път го почесах. — Беше ми приятно да се запознаем. — Стингър бе отворил вратата и двамата се вмъкнахме вътре. Тъкмо бяхме пуснали резето, когато тежкото дърво се разтърси — огромният ни спътник се беше облегнал на него и сумтеше.