Когато от небето изчезнаха и последните останки от светлина, ние отворихме вратата на плевника. До ушите ни достигна къркорещо сумтене и огромна фигура препречи пътя ни. Стингър извика и трябваше да го хвана, за да не избяга.
— Намери някаква пръчка и се опитай да ми бъдеш полезен — казах аз. — Ще те науча на нещо ново.
И двамата започнахме като луди да чешем животното под бодлите, докато то не засумтя от удоволствие. Когато най-после тръгнахме, свинепрасето се затича след нас като домашно кученце.
— Спечелихме си приятел за цял живот — казах аз, когато се промъкнахме през портата. После махнах за сбогом на прасето.
— Спокойно мога да карам и без такива приятели. Измисли ли какво ще правим сега?
— Разбира се. Предварително планиране — това е бащиното ми име. В онази посока има малък транспортен възел, където разтоварват влакове и товарят стоката на камиони. Ще стоим надалеч от него, защото полицията сигурно го наблюдава. Но всички камиони се движат в едно и също направление — към магистралата, където има пътна проверка. Трябва да спрат, докато магистралните компютри ги проверят и пропуснат. Тръгваме натам…
— И да се метнем в каросерията на някой от тях!
— Бързо схващаш. Само че ще се качим на някой, който пътува на запад. В противен случай ще пристигнем в чудния град Пърли Гейтс и ще свършим в затвора, от който се измъкнахме с такива усилия.
— Води, Джим. Ти си най-умното хлапе, което някога съм срещал. Ще стигнеш далеч.
Точно това беше и моето желание, така че бързо кимнах в знак на съгласие. Съжалявах само, че нямаше да стигне и той. Но не исках на съвестта ми да тежи животът на някакъв селяндур — макар да си го заслужаваше. Стингър обаче имаше далеч по-големи планове. Не можех да стана съучастник в убийство.
Открихме пътя и зачакахме в храстите покрай него. Появиха се едновременно два камиона, а зад тях се виждаха фаровете на трети. Останахме в скривалището си. Първият, а после и вторият потеглиха на изток. Когато третият намали скоростта и на свой ред спря, светлините се включиха. На запад!
Затичахме се. Заех се да отключа вратата, докато Стингър ме подкрепяше отстрани. После я натисна надолу и тя се отвори. Камионът потегли напред, той ме повдигна нагоре и ме бутна вътре. Трябваше да се затича, но накрая успя да се хване за прага и се метна вътре с един-единствен тласък на могъщите си ръце.
— Успяхме! — триумфално каза той.
— Естествено. Този камион се движи в правилната за теб посока, но аз трябва да се върна в Пърли Гейтс веднага щом жегата се поуталожи. След около час ще минем през Билвил. Ще те оставя там.
Пътуването беше кратко. Скочих долу при първото спиране и той ми стисна ръката.
— Късмет, хлапе — извика Стингър, докато камионът се отдалечаваше. Аз не можех да му пожелая същото.
Мислено си отбелязах регистрационния номер на колата. Веднага щом се скри от погледа ми, извадих еднодоларова монета и се насочих към светлините на телефонен автомат. Докато набирах номера на полицията, се чувствах като предател.
Но всъщност нямах друг избор.
6.
За разлика от злощастния Стингър, аз си бях разработил подробен план за бягство. Част от него се състоеше в това да объркам бившия си партньор. Той не беше толкова глупав, така че нямаше да му отнеме много време да разбере кой го е издал. Ако проговореше и кажеше на полицията, че съм се върнал в прекрасния град Пърли Гейтс, толкова по-добре. Нямах намерение да напускам Билвил, поне за известно време.
Офисът бе нает чрез посредническа агенция, а прехвърлянето на парите беше извършено от компютър. Бях го посетил преди безнадеждния си банков обир и тогава бях оставил там някои провизии. Точно в момента щяха да ми дойдат много добре. Щях да вляза през сервизната врата на изцяло автоматизираната сграда — след като изключех алармената инсталация от таен ключ, който бях имал достатъчното благоразумие предварително да инсталирам. В него бе вграден брояч, така че имах цели десет минути на разположение, за да стигна до офиса. Прозях се, докато набирах шифъра на вратата, затворих я зад себе си, после бавно изкачих трите етажа стълби, минавайки покрай мътните очи на дезактивираните камери и през невидимите — и бездействащи — инфрачервени клетки. Когато отворих вратата на офиса, ми оставаха още две минути. Затъмних прозорците, включих осветлението и се насочих към бара.