Възрастните не могат да разберат — или да си спомнят — колко е трудно да си юноша. Те забравят, че това е възрастта, намираща се по средата на пътя към пълната зрелост. Безпроблемните радости на детството са останали назад, удоволствията на зрелостта все още предстоят. Освен прилива на кръв в главата, както и на други места, когато се намесят мисли за противния пол, съществуват и истински трудности. Очаква се, че нещастният юноша трябва да се държи като възрастен, но въпреки това не притежава нито една от привилегиите на това високо положение. От своя страна, аз бях избегнал досадната тирания на юношеството, като изцяло го бях прескочил. Когато не се размотавах в училище или не разменях лъжи с представителите на своята възрастова група, аз се превръщах във възрастен. Тъй като бях далеч по-интелигентен от повечето от тях, или поне си мислех, че е така — тоест, от възрастните — трябваше само да придобия и съответния физически облик.
Най-напред полагането на бръчки покрай очите и по челото. Веднага щом се намазах с безцветната течност, бръчките се очертаха и календарът на възрастта ми скочи с няколко години напред. Няколко бръчки под брадичката ми подхождаха отлично на останалите. Последният щрих бяха отвратителни малки мустачки. Когато навлякох безформеното си чиновническо сако, и собствената ми майка не би могла да ме познае, ако минеше покрай мен на улицата. Всъщност това се бе случило преди около година и аз я бях попитал за часа. Дори тогава в кравешкия й поглед не проблесна искрица на някакъв спомен. Взех от гардероба чадър, тъй като нямаше абсолютно никаква вероятност да завали, излязох от офиса и се насочих към най-близкия универсален магазин.
Трябва да кажа, че през онзи ден подсъзнанието ми наистина работеше бързо, както открих малко по-късно. Въпреки трите бири, все още бях жаден. Жаждата от престоя в онзи плевник беше оставила следите си. Затова пъргаво свих под платинените арки на „Максуайнис“ и се отправих към обслужващия робот, вграден в тезгяха. На пластмасовото му лице беше изрисувана вечна усмивка, а гласът му звучеше сладко и секси.
— С какво мога да ви услужа, господине или госпожо?
Можеха да изхарчат няколко долара за програма за разпознаване на пола, помислих си аз, докато преглеждах списъка с ЖАЖДОУТОЛЯВАЩИ ПРЕВЪЗХОДНИ НАПИТКИ на стената.
— Искам двойно шери с много лед.
— Готово, господине или госпожо. Ще струва три долара, моля.
Пуснах монетите във фунията и от отворилото се отверстие се появи моето питие. Докато го взимах, трябваше да слушам увещанията на робота.
— „Максуайнис“ с удоволствие ви обслужва днес. С избраното от вас питие, сигурен съм, че бихте искали свинепрасебургер с превъзходен сос, приготвен по тайна рецепта, и гарнитура от обеззахарени…
Престанах да чувам гласа, когато подсъзнанието ми намери отговора на малкия ми проблем. Наистина прост и очевиден отговор, толкова прозрачен със своята яснота, първично чист и елементарен…
— Хайде, човече. Или поръчвай, или се разкарай, не можеш да стоиш тук цял ден.
Гласът ме обърка. Промърморих някакво извинение, дотътрих се до най-близкото сепаре и седнах. Вече знаех какво трябва да направя.
Просто поставѝ проблема в правилно положение. Вместо аз да търся Офицера, трябваше да го накарам той да ме търси.
Пиех си шерито, напрегнал до болка синусите си, втренчен с невиждащ поглед в пространството, докато парченцата от плана ми се нареждаха по местата си. Нямах абсолютно никакъв шанс да открия Офицера сам — щеше да е глупаво да си губя времето дори само за да опитам. Следователно онова, което трябваше да направя, бе да извърша толкова невероятно и фантастично престъпление, че да го покажат по всички тривизионни канали по цялата планета. Трябваше да е толкова необичайно, че да не остане нито един човек, способен да чете — или дори само с един пръст на ръката, за да превключва тривизионните канали — който да не знае за него. Целият свят трябваше да научи какво се е случило. Освен това всички щяха да разберат, че го е извършил Офицера, защото щях да оставя на местопрестъплението неговата рисунка.
По сламката ми преминаха последните остатъци от шерито, очите ми се фокусираха и постепенно се върнах към бляскавата реалност на „Максуайнис“. Точно пред очите си видях плакат. Известно време бях гледал към него, без да го забелязвам. Смеещи се клоуни и забравили се от радост пищящи деца. Картината беше възпроизведена в леко дефектна триизмерност. Над главите им с блестящи букви пишеше: