Преди години бях ходил на това място на пластмасови удоволствия и въпреки че тогава бях дете, не ми хареса. Ужасяващи пътувания, които плашеха само глупаците. Въртележки само за хората със здрави стомаси. Боклучави закуски, бонбони, пияни клоуни, всякакви силни удоволствия, които можеха да зарадват само онези, които се задоволяваха с малко. Хиляди хора ходеха в лунапарка всеки ден и още повече хиляди го заливаха през почивните дни — а те носеха със себе си още повече хиляди долари.
Безброй долари! Единственото, което трябваше да направя, беше да ги отмъкна — по такъв интересен начин, че това да стане основна новина навсякъде по планетата.
Но как? Като отида там, разбира се, и сериозно огледам мерките им за сигурност. Като че ли бе време да си взема почивен ден.
7.
За тази малка разузнавателна обиколка щеше да е далеч по-благоразумно да играя ролята на човек на собствената ми възраст — или на още по-млад. След като свалих целия грим, отново възвърнах свежото си лице на седемнайсетгодишен. Трябваше да съм в състояние да се подмладя още повече, нали в края на краищата бях платил куп пари за курс по театрално гримиране. Подпълването на бузите ми ме направи да изглеждам по-невинен, особено след добавянето на мъничко руж. Сложих си слънчеви очила, украсени с пластмасови цветя, и щом натиснах помпичката в джоба си, от тях цвръкна вода. Засмях се. Модата в облеклото се беше променила, което означаваше, че, слава Богу, момчетата вече не носеха голфове, но пък се бяха върнали късите панталони. Или по-скоро ужасният стил наречен „късо-дълго“ — единият крачол бе отрязан над коляното, а другият под него. Бях си купил чифт такива панталони от отблъскващо лилаво рипсено кадифе, украсени с шокиращо розови кръпки. Едва посмях да се погледна в огледалото. Страхувам се да опиша онова, което видях, освен че изобщо не приличаше на избягал банков крадец. На врата си овесих евтин фотоапарат за еднократна употреба, който беше всичко друго освен евтин, удобен или даже фотоапарат.
Докато чаках на спирката, за да се кача на специалния трамвай за лунапарка, се загубих сред море от себеподобни. Крясъците, истеричният смях и пръскането помежду ни с пластмасовите цветя ни помогна да убием времето. Или поне в един случай да го продължим до безкрайност. Когато вратите на вагона най-после се отвориха, оставих пъстроцветната тълпа да се изсипе навън и уморено закрачих след нея. А сега на работа.
Отидох там, където бяха парите. Спомените от първото ми идване бяха съвсем смътни — слава Богу! — но в паметта ми се бе отпечатало, че за различните развлечения се плащаше с интересни пластмасови жетони. Баща ми ме беше снабдил с ограничен брой от тях и след като ги изразходвах за броени минути, разбира се, не получих нови. Следователно първата ми задача бе, да открия източника на тези жетони.
Нямах никакви проблеми, защото въпросната сграда беше цел за всички прииждащи дечурлига. Тя представляваше островърха конструкция, напомняща на обърната наопаки сладоледена фунийка, украсена със знаменца и механични клоуни и увенчана със златен високоговорител, от който се разнасяше разкъсваща тъпанчетата музика. Основата й бе заобиколена от закрепен за нея кръг пластмасови клоуни, които се клатеха, смееха и гримасничеха. Колкото и отблъскващи да бяха, те изпълняваха жизненоважната функция да отнемат парите на посетителите. Нетърпеливите детски ръце пъхаха банкноти в дланите на пластмасовите палячовци. Дланта се затваряше, парите изчезваха и клоунът изплюваше през устата си поток от пластмасови жетони в монтираната отдолу паничка. Отвратително, но бе очевидно, че аз съм единственият, който смята така.
Парите влизаха в сградата. Сега трябваше да разбера къде отиват оттам. Обиколих основата и открих, че конвейерната линия не я опасва докрай. Отзад, скрита сред дървета и храсти, имаше малка прилепена до основата постройка. Пробих си път сред гъсталака и се озовах лице в лице с пазач, застанал на пост пред необозначена врата.
— Загубил си се, момче — любезно рече той. — Входът е само за служители.
Заобиколих го и се блъснах във вратата, като в същото време успях да я снимам.
— Трябва да отида до тоалетната — с кръстосани крака отвърнах аз. — Казаха ми, че била тук.
Силната му ръка ме дръпна и ме бутна обратно към храстите.
— Не е тук. Точно в посоката, от която си дошъл.
Тръгнах си. Много интересно. Нямаше електрическа алармена инсталация, а ключалката беше „Глъб“ — сигурна, но стара. В края на краищата лунапаркът започваше да ми харесва. Чакането до залез слънце, когато затваряха, бе мъчително. От скука опитах „Леденото пътуване“, в което човек се носи през изкуствени ледени пещери с различни „неща“, замръзнали в леда от всички страни — макар че от време на време те се нахвърляха върху пищящите посетители. „Бесните роувъри“ бяха също толкова неприятни и в името на добрия вкус няма да описвам опияняващите удоволствия на „Захарната страна“ и „Блатното чудовище“. Достатъчно е да кажа, че времето най-после дойде. Жетонният конвейер затвори един час преди затварянето на самия парк. От удобната си позиция недалеч от сградата наблюдавах с жаден интерес бронираната кола, която отнесе огромен брой солидни контейнери. Още по-интересен беше фактът, че когато парите бяха откарани, охраната също си замина. Най-вероятно смятаха, че никой нормален не би проникнал вътре, за да ограби жетоните.