Затова пък моите мотиви не бяха нормални. Когато мракът се спусна, аз се присъединих към изтощените хлапетии, залитащи от умора към изходите. Само че не стигнах дотам. Заключената врата зад „Планината на вампирите“ лесно се отвори под внимателните ми ръце. Шмугнах се в мрака на сервизното отделение. Високо над мен блестяха бели кучешки зъби и капеше фалшива кръв. Чувствах се наистина много удобно, застанал плътно зад ковчег, натъпкан с боклуци.
Останах там около час, не повече. Това стигаше, за да си тръгнат служителите, но по улиците щяха да останат достатъчно от посетителите, така че, когато най-после изляза, отвратителната ми маскировка да не бие на очи.
Из парка имаше пазачи, но лесно ги заобиколих. Както очаквах, „Глъб“-ът се отвори спокойно и аз бързо се мушнах вътре. Оказа се, че помещението няма прозорци, което бе чудесно, тъй като фенерчето ми нямаше да се вижда. Включих го и се възхитих на системата.
Проста и ясна конструкция — аз ценя това при машините. Конвейерът обикаляше покрай стената. В момента не работеше, но въпреки това принципът му на функциониране беше очевиден. Когато се сложеха монети или банкноти, стойността им се отчиташе и те продължаваха напред. Машините отгоре пускаха в един улей съответния брой жетони. До тях от пода излизаха тръби, които завършваха в сандъка отгоре — несъмнено се пълнеха от подземни конвейери, които връщаха жетоните отново готови за продажба. Недокоснати от човешка ръка, парите се пренасяха по затворени прозрачни тръби до мястото на събиране, откъдето монетите падаха в заключени сандъчета. Те не ми вършеха работа, защото бяха прекалено обемисти. Но, о, банкнотите, те бяха много по-леки и струваха много повече. Плъзгаха се по улеите и грациозно падаха през отвора отгоре в един сейф. Това изглеждаше сравнително сигурно от гледна точка на крадливите служители.
Чудесно. Възхищавах се на системата и я разглеждах, после си взех бележки. Конвейерите бяха произведени от фирма на име „Ексчейнджърс“ и аз си записах отбелязаната им върху машините запазена марка. Сейфът беше сигурен и стабилен, но лесно се поддаваше на уменията ми. Сега, разбира се, бе празен, както и очаквах. Отбелязах си комбинацията, после няколко пъти го отворих и затворих, докато вече можех да го направя със затворени очи. В главата ми постепенно се оформяше план и това щеше да е съставна част от него.
Най-после завърших, измъкнах се от сградата, без да ме забележат, и с още малко усилия избягах от парка, за да се присъединя към веселата тълпа. По време на пътуването на връщане хората не бяха толкова шумни и само на два пъти ми се наложи да използвам пръскащите си очила. Не мога да опиша облекчението си, когато накрая със залитане влязох през вратата на офиса, съблякох чудноватото си одеяние и забих носа си в бирата. После — метафорично, разбира се — надянах кепето си за мислене.
Следващите седмици бяха изпълнени с работа. Докато подготвях необходимата за операцията ми екипировка, внимателно следях новините. След яростна схватка един от избягалите затворници бил заловен. Съучастникът му все още не бил открит, въпреки оказаното от другия съдействие. Бедният Стингър — щом му отнемеха желанието да се бие, животът за него вече нямаше да е същият. Но пък животът за онзи, когото той възнамеряваше да убие, щеше да продължи, така че не съжалявах прекалено за бившия си партньор. А и си имах работа. Две от нещата вървяха заедно: планирането на обира и оставянето на примамката за Офицера. С гордост мога да кажа, че с еднаква лекота постигнах и двете. След това изчаках, докато настъпи мрачна и бурна нощ, за да посетя отново лунапарка. Влязох и излязох колкото можех по-бързо, което означаваше няколко часа, тъй като имах да върша доста работа.
После трябваше само да изчакам удобния момент. Най-подходящи щяха да са почивните дни, когато монетните апарати се препълваха. Като елемент от плана си, напълно законно наех гараж, но малкия товарен автомобил откраднах съвсем незаконно. Използвах оставащото ми време, за да го пребоядисам — по-добре, отколкото първоначалната му окраска, ако мога да го кажа — да сменя регистрационните номера и да поставя надписи на вратите. Дойде последната събота и трябваше да работя усилено, за да овладея нетърпението си. За да убия времето, се гримирах и дегизирах, с удоволствие си направих обилен обяд, защото трябваше да изчакам до късния следобед, когато касата щеше да е пълна. Шофирането извън града беше приятно и аз стигнах до целта си в определеното време. Близо до служебния вход на парка. Докато нахлузвах тесните си, прозрачни ръкавици, изпитвах известни опасения, но очакването беше далеч по-силно. С усмивка протегнах ръка и включих апарата, закрепен под таблото на колата.