Прозвуча сигнал от невидим радиоапарат и аз мислено се опитах да си представя какво ще се случи. Със скоростта на светлината до приемника, после по жицата до целта, която бе малък заряд експлозив. Не много, просто внимателно премерено количество, което щеше да разбие ключалката на един от жетонните конвейери, без да прекъсва тръбата. След като ключалката бъдеше разбита, върху конвейера трябваше да се изсипе порой от цветни пластмасови жетони, да го препълни и да продължи да се излива в безкраен поток. Само какъв благодетел бях! Колко ли щяха да ме благославят децата, ако научеха за мен!
Но това не беше единственото, което щеше да стане. Защото от този момент предавателят ми излъчваше радиосигнали на всяка минута, разбиваше поредната ключалка и изливаше нов порой от жетони. В съответния момент запалих двигателя на микробуса и приближих до служебния вход на лунапарка, отворих прозореца и се наведох навън над надписа на вратата, който гласеше: „КОНВЕЙЕРНИ МАШИНИ «ЕКСЧЕЙНДЖЪРС»“.
— Извикаха ме по радиостанцията — казах аз на пазача. — Имали сте някакъв проблем?
— Не проблем — отвърна мъжът, като отвори вратата. — По-скоро прилича на бунт. Знаете ли къде е сградата?
— Естествено. Идва още помощ!
Макар да си бях представил резултатите от необичайната ми щедрост, бързо разбрах, че действителността далеч надхвърля и най-безумното ми въображение. Крещящи и ликуващи деца се щураха насам-натам, натоварени с жетони, докато други се боричкаха около бълващите конвейери. Те надаваха пронизителни радостни викове, а служителите и охраната не можеха да направят нищо, за да спрат изблика им на буйство. По сервизния път нямаше чак толкова народ, но въпреки това трябваше да карам бавно и с ръка върху клаксона, за да си пробия път. Когато спрях, двама пазачи връщаха някакви деца обратно през храстите.
— Имали сте проблеми с конвейерите? — любезно попитах аз. Пазачът изръмжа нещо, но отговорът му се загуби сред радостните детски крясъци и навярно така бе по-добре. Той отключи вратата и направо ме натика вътре заедно с куфарчето ми за инструменти.
В помещението имаше четирима души, които безрезултатно се бореха с машините. Не можеха да ги спрат, тъй като предварително се бях погрижил да обезвредя ключовете. Някакъв плешив мъж с ножовка режеше покрит с метал кабел и аз му казах:
— Това си е живо самоубийство. По кабела тече ток с напрежение четиристотин волта.
— Можеш ли да направиш нещо по-добро, човече? — изръмжа той. — Проклетите машини са си ваши. Хващай се на работа.
— Ще го направя — а ето и решението.
Отворих голямото си куфарче за инструменти, единственото съдържание на което беше блестяща метална тръба, и я извадих.
— Това ще свърши работа — казах аз, развих вентила отгоре и го захвърлих настрани. Последното нещо, което видях, бяха изскочилите от орбитите им очи при вида на черния пушек, който бе започнал да изпълва стаята и да скрива всичко от поглед.
Аз го очаквах, а те — не. С куфарчето в ръце направих четири точно премерени крачки в мрака и го допрях отстрани на сейфа. Всички шумове от движенията ми бяха удавени в техните викове и крясъци, както и в постоянното пухтене на жетонните конвейери. Сейфът се отвори лесно и капакът на куфарчето прилепна точно до долния му ръб. Наведох се напред, напипах камарите от банкноти и ги изсипах вътре. То бързо се напълни и аз го затворих. Следващата ми задача бе да се уверя, че отговорността за престъплението е поета от съответната личност. Рисунката се намираше в горния ми джоб. Извадих я и внимателно я поставих в сейфа, който после заключих, за да съм абсолютно сигурен, че съобщението ми ще бъде получено и няма да се загуби в цялата тази суматоха. Едва тогава вдигнах вече натежалото си куфарче, изправих се с гръб към сейфа и се опитах да се ориентирам.