Знаех, че изходът е само на девет крачки в мрака. Вече бях направил пет от тях, когато се блъснах в някого, две яки ръце ме сграбчиха и един дрезгав глас извика в ухото ми:
— Пипнах го! Помогни ми!
Пуснах куфарчето и му оказах точно онази помощ, от която се нуждаеше — прокарах ръце по тялото до врата му и направих с него каквото трябваше. Той изсумтя и ме пусна. Започнах да търся в мрака, за да открия куфарчето. Вече почти бях изпаднал в паника, когато го напипах, стиснах дръжката, изправих се…
И осъзнах, че по време на стълкновението съм загубил всякакво чувство за ориентация.
Паниката ми беше черна като дима. Затреперих толкова силно, че едва не изпуснах плячката си. Седемнайсетгодишен и много самотен — а непознатият свят на възрастните се затваряше около мен. Край, всичко бе свършило.
Не знам колко време продължи тази криза, навярно само секунди, макар да ми се стори безкрайно по-дълга. После се сграбчих мислено за тила и здраво се разтърсих.
— Нали ти искаше така, спомняш ли си? Да си сам и всички да са срещу теб. Така че или им се предай, или започвай да разсъждаваш. Бързо!
Така и направих. Хората, които крещяха и се щураха около мен, нито ми помагаха, нито ме застрашаваха с нещо — бяха толкова объркани, колкото и самият аз. Добре, протегни ръце, тръгни напред. В която и да е посока. Стигни до нещо, което можеш да разпознаеш с опипване. Щом направех това, би трябвало да съм в състояние да разбера къде съм. Чух тропот над главата си. Трябваше да е един от конвейерите. Тогава се блъснах в него.
В този момент усетих полъх на въздух и близо до мен някакъв познат глас извика:
— Какво става тук?
Пазачът! Беше отворил вратата. Колко мило от негова страна. Тръгнах по протежение на стената и лесно го заобиколих, тъй като мъжът продължаваше да вика в мрака, после заедно с вълната дим излязох на слънчева светлина. И премигвайки, се озовах срещу другия пазач, който стоеше точно пред мен и протягаше ръце да ме хване.
— Просто стой тук. Недей да мърдаш наникъде.
Не би могъл да допусне по-голяма грешка от тази — имам предвид от това, да протегне ръце към един черен пояс. Повалих го на земята така, че да не се нарани при падането, метнах куфарчето в микробуса, огледах се, за да се уверя, че никои друг не ме е забелязал, затворих вратата и запалих двигателя. После бавно и внимателно потеглих надалеч от толкова веселия днес лунапарк.
8.
— Готово, поправих всичко — извиках на пазача. Той кимна и отвори вратата. Потеглих към града, бавно минах завоя и после рязко обърнах в противоположната посока по един непавиран път.
Бягството ми беше грижливо планирано, както и целият обир. Едно е да откраднеш пари, съвсем друго е да успееш да ги задържиш. В епохата на електронни комуникации моето описание и това на микробуса щеше да обиколи планетата за стотни от секундата. Във всяка полицейска кола щеше да има разпечатка, всеки патрул щеше да бъде предупреден. Та с колко време разполагах? И двамата пазачи бяха в безсъзнание. Но те щяха да се свестят, да съобщят за случилото се, щяха да позвънят по телефона и да предупредят. Пресметнах, че всичко това щеше да отнеме поне пет минути. Което бе чудесно, защото ми трябваха само три.
Пътят се виеше сред дърветата, правеше последен завой и завършваше в изоставените каменни кариери. Пулсът ми беше леко ускорен, тъй като операцията изискваше да поема известен риск. Нямаше проблем — наетата кола все още стоеше там, точно на мястото, на което я бях оставил предишния ден! Разбира се, бях свалил някои жизненоважни части от двигателя, но това не би могло да попречи на истинския крадец да я отмъкне. Слава Богу, че наоколо имаше само един истински крадец.
Отключих вратата и извадих кашона с бакалски стоки, после го пренесох в микробуса. Той се отвори и разкри празната си вътрешност. Стърчащите отгоре върхове на пакети и консерви бяха просто умело залепени. Изключително изобретателно, ако мога да похваля сам себе си. А трябва да го направя, тъй като никой друг не знае за операцията. Сложих парите в кашона, затворих го и го оставих в колата. Съблякох работните си дрехи и потръпнах от студения вятър, докато ги захвърлях в микробуса. Наред с мустаците. Навлякох спортен костюм, нагласих брояча на термичния взрив, заключих вратата и влязох в колата. После просто се отдалечих. Не ме бяха забелязали, така че нямаше абсолютно никаква причина да не се измъкна безнаказано. Спрях при главния път и изчаках поредица от полицейски коли да отлети по посока на лунапарка. Леле, колко бързаха! Излязох на пътя и бавно и внимателно поех обратно към Билвил.