Което означаваше, че прекарах една седмица във вълнения и тревоги, в прекалено много сън, а после — и в безсъние. Единственото ми удоволствие се състоеше в подготовката на планове и екипировка за този дързък набег в джобовете на публиката.
Въпросната вечер се лееше силен дъжд и това отлично ме устройваше. Вдигнах яката на черното си палто, нахлупих черната шапка ниско над очите си, после взех черното куфарче с музикалния инструмент. Някаква тръба, за което свидетелстваше издутият край на куфарчето. Общественият транспорт ме отведе близо до служебния вход на театъра. Когато изминах останалата част от пътя, аз се озовах сред други облечени в черно и натоварени с инструменти музиканти. Бях приготвил пропуска си, но портиерът само ми махна да вляза и да се скрия от дъжда. Нямаше голяма вероятност някой да се усъмни в самоличността ми, защото бях просто един от 230-те участници. Тази вечер бе премиерата на така нареченото „музикално“ произведение, скромно озаглавено „Сблъсък на галактиките“ и включващо 201 духови и 29 ударни инструменти. Композиторката Мой-Ууфтър Джийоу не беше известна с изящните дисонанси на творбите си. Бях избрал тази вечер и поради този факт — дори само прочитът на програмата можеше да предизвика главоболие.
Гримьорните не достигаха за тълпата от музиканти и те се мотаеха наоколо, издавайки разсеяни звуци. Никой не забеляза, когато се измъкнах и се изкачих по задното стълбище, след което се шмугнах в помещението за принадлежности за почистване. Служителите от поддръжката отдавна си бяха тръгнали, така че щях да действам необезпокояван — освен от музиката. Въпреки това заключих вратата отвътре. Когато чух звуците от настройването на инструментите, извадих програмата на „Сблъсъка“.
Изпълнението започна съвсем спокойно — в края на краищата, преди да се сблъскат, галактиките трябваше да се появят на сцената. Проследих програмата с показалец, докато стигнах до мястото, отбелязано от мен с червено. После я прибрах в джоба си, отключих вратата и се огледах. Както очаквах, коридорът бе празен. Тръгнах по него с уверена крачка. Подът вече започваше да трепери от надвисналата галактическа катастрофа.
На вратата висеше табелка с надпис „НЕ ВЛИЗАЙ! ЧАСТЕН КАБИНЕТ“. Свалих си шапката, извадих черната маска и я нахлузих, след което от другия джоб извадих ключа. Не исках да губя време с ключалката, така че след предварителното разузнаване в театъра си бях направил този ключ. Тананиках си в такт с музиката — ако това изобщо беше възможно — и при поредния унищожителен гръм отворих вратата и влязох в кабинета.
Естествено, влизането ми остана нечуто, но движенията ми привлякоха вниманието на възрастния мъж. Той се обърна, погледна ме и писалката се изхлузи от вцепенените му пръсти. После, когато извадих внушителния — и фалшив — пистолет от вътрешния си джоб, вдигна нагоре ръце. Другият, по-млад мъж се хвърли в атака, в резултат на което се строполи в безсъзнание на пода, като мимоходом блъсна и счупи един от столовете.
Всичко това стана съвсем безшумно. Или по-скоро с много шум, който се удави в музиката, вече достигаща до кресчендо. Действах бързо, защото наистина силната част от творбата наближаваше.
Извадих белезници от джоба на палтото си и заключих глезена на възрастния мъж за бюрото му, после му позволих да свали ръце, преди да се е уморил. По същия начин се справих и с другия. Почти навреме. От другия джоб извадих пластичния експлозив — да, в тази дреха имаше много джобове, при това неслучайно — и го залепих върху капака на сейфа. Точно над ключалката. Сигурно се чувстваха в пълна безопасност след всички тези мерки за сигурност. Целият огромен приход от вечерта беше заключен в сейфа в присъствието на въоръжена охрана. За да остане там заключен и в безопасност до сутринта, когато други въоръжени пазачи щяха да присъстват на отварянето му. Мушнах радиодетонатора в експлозива, после отстъпих в отсрещния край на стаята и застанах до другите двама извън обсега на взривната вълна.
Всички по-леки предмети в стаята подскачаха в такт с музиката, а от тавана се изсипваше прашен дъжд. Моментът все още не бе настъпил. Използвах времето, за да изтръгна кабелите на телефоните. Не че докато траеше концертът, някой изобщо можеше да разговаря.
Още съвсем мъничко! Мислено наблюдавах програмата и в мига, в който галактиките най-после се сблъскаха, натиснах радиоактиватора.
Вратата на сейфа безшумно се отвори. Бях зашеметен от музикалната катастрофа — а не от експлозията — въпреки че се намирах чак тук горе, в офиса, и се чудех колко ли души от публиката са оглушали в името на изкуството. Това, разбира се, не ми попречи да помета всички банкноти от сейфа в куфарчето си. Когато го напълних, нахлупих шапката си, обърнах се към затворниците си, единият от които ме гледаше с разширени очи, а другият все още лежеше в безсъзнание, и излязох. Черната маска потъна обратно в джоба ми и аз напуснах театъра през един неохраняем изход.