Бързо изминах двете пресечки до подземния вход. Бях просто още една фигура, бързаща в дъжда. Спуснах се по стъпалата и тръгнах по коридора, за да завия към спирката. Насочих се към пиацата за таксита. Не чаках дълго.
— Хей, добри ми човече, зъкарай мъ до хотел „Арболаст“ — казах аз, като се опитвах колкото мога по-добре да имитирам тюрингски акцент, тъй като влакът от Тюрингия беше пристигнал по същото време.
— Съобщението неразбираемо — напевно отвърна роботът.
— Хо-тел „Ар-бо-ласт“, железен тъпак такъв! — извиках аз. — Ар-боуб-бо-ласт!
— Ясно — каза той и колата потегли напред.
Направо отлично. В тези таксита всички разговори се запаметяваха в молекулярен записващ апарат с обем на паметта един месец. Ако изобщо си направеха труда да го проверят, щяха да чуят тези думи. А и резервацията ми за хотела беше направена от терминал в Тюрингия. Навярно бях прекалено предпазлив — но девизът ми гласеше, че това е невъзможно. Да си прекалено предпазлив, искам да кажа.
Хотелът бе скъп и във всички коридори и стаи имаше изящна украса от изкуствени арболастови цветя. Раболепно ме отведоха до моята стая, в която вместо лампа имаше арболаст, а роботът портиер мазно се измъкна с петдоларова монета в отвора си за бакшиш.
Оставих куфара в спалнята, съблякох мокрото си палто, извадих от хладилника бутилка бира, когато на вратата се почука.
Толкова бързо! Ако пристигаше Офицера, значи беше отлична опашка, защото не бях забелязал, че ме следят. Но кой друг можеше да е? Поколебах се, после осъзнах, че има само един сигурен начин да разбера. С усмивка на лице в случай, че е Офицера, отворих вратата. Усмивката мигновено се стопи.
— Арестуван си — каза цивилният детектив, като вдигна пред очите ми позлатената си полицейска значка. Спътникът му насочи към мен голям пистолет, просто за да се увери, че съм ги разбрал.
9.
— Какво… какво… — заекнах аз. Арестуващият ме полицай не се впечатли от духовитостта ми.
— Облечи си палтото. Идваш с нас.
Замаян, аз с препъване пресякох стаята и направих онова, което ми заповяда. Трябваше да оставя палтото тук, знаех това, но нямах воля да се съпротивлявам. Когато го претърсеха, щяха да открият маската и ключа, както и всички други уличаващи ме неща. Ами парите? Не бяха споменали за куфарчето.
Веднага щом навлякох ръкава, полицаят щракна белезници на китката ми и закопча другата гривна за ръката си. Вече не можех да отида никъде сам. Нямаше и какво да направя — не и с насочения на три крачки зад нас пистолет.
Излязохме и тръгнахме по коридора, после слязохме с асансьора във фоайето. Детективът поне проявяваше любезността да стои близо до мен, за да не се виждат белезниците. Насред забранения за паркиране участък бе спрял голям черен зловещ земеход. Шофьорът дори не си направи труда да погледне към нас. Веднага щом се качихме и затворихме вратата, той потегли напред.
Не можех да измисля какво да кажа — а и спътниците ми не бяха в настроение за разговори. Мълчаливо пътувахме по дъждовните улици. За моя изненада подминахме централното полицейско управление и спряхме пред битохевънското федерално бюро. Федералните! Сърцето ми секна. Бях прав, като смятах, че разнищването на уликите и залавянето ми е отвъд интелигентността на местната полиция. Но не бях взел предвид планетарното бюро за разследване. Като се върнах назад — което не беше особено задоволително — открих грешката си. След години мълчание Офицера отново нанася удар. Защо? И какво означава онзи шахматен ход? Само дай този проблем на криптолозите и мястото и времето на следващото престъпление вече са разкрити. Отнеси въпроса до федералните органи и го дръж далеч от ръцете на некадърната местна полиция. Наблюдавай парите с най-модерните електронни средства. Проследи престъпника, за да видиш дали няма съучастници. После го залови.
Депресията ми беше толкова дълбока, че едва ходех. Залитнах, когато малката ни процесия спря пред тежка врата с табелка „ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ“, под която с по-малки златни букви пишеше: „ДИРЕКТОР ФЛИН“. Спътниците ми учтиво почукаха, след което ключалката изжужа и вратата се отвори. Влязохме вътре.