— Ето го, сър.
— Чудесно. Заключете го за стола и оттук аз поемам грижата за него.
Едрият мъж седеше зад масивното си бюро. Имаше лъскава черна коса и изглеждаше още по-едър заради невероятното количество тлъстина, която носеше по тялото си. Брадичката или по-скоро брадичките му висяха върху издутите му гърди. Размерите на корема му го държаха на доста голямо разстояние от бюрото, върху което подобно на купчина едри наденички почиваха пръстите на стиснатите му ръце. Той отвърна на неуверения ми поглед със стоманенотвърдите си очи. Не възразих, когато ме отведоха до стола, натиснаха ме да седна и почувствах заключването на свободната гривна за него. После чух отдалечаващи се стъпки и затръшването на вратата.
— Попаднал си в много голяма беда — произнесе мъжът.
— Не знам за какво говорите — отвърнах аз. Въздействието на невинността ми бе отслабено от пискливостта и треперенето на гласа ми.
— Знаеш много добре какво искам да кажа. Тази вечер си извършил обир, ограбил си обществената хазна, дарена от любителите на абсолютно глухата музика. Но това е най-малката ти грешка, младежо. Мога да ти кажа, че си откраднал и доброто име на друг. На Офицера. Правиш се на нещо, което не си. Ето, дръж.
Откраднал съм доброто име ли? За какво говореше той? Инстинктивно хванах ключовете във въздуха. Зяпнах към тях, после зяпнах още по-широко към него, докато с треперещи пръсти отключвах белезниците.
— Вие не сте… — изгъргорих аз. — Искам да кажа, арестът, този кабинет, полицията… Вие сте…
Той спокойно зачака следващите ми думи с блажена усмивка на лице.
— Вие сте… Офицера!
— Същият. От посланието, скрито зад некадърния ти шифър, разбрах, че искаш да се срещнеш с мен. Защо?
Понечих да се надигна и в ръката му се появи огромен пистолет, насочен между очите ми. Отново се отпуснах на стола. Усмивката му беше изчезнала, както и топлотата в гласа му.
— Не обичам да ме имитират, нито пък да си играят с мен. Недоволен съм. Сега имаш на разположение три минути, за да ми обясниш този въпрос, преди да те убия, а после да отида в хотелската ти стая и да взема парите, които открадна тази вечер. Първо ще ми кажеш местонахождението на останалите пари, откраднати от мое име. Говори!
Подчиних се — или по-скоро се опитах да го направя, но можех само безпомощно да пелтеча. Това имаше отрезвяващ ефект. Той можеше да ме убие — но преди това нямаше да ме превърне в безпомощна пихтия. Изкашлях се, за да прочистя гърлото си, после продължих:
— Струва ми се, че не бързаш толкова много да ме убиеш — пък и не вярвам в твоите три минути време. Ако престанеш с опитите си да ме изплашиш, ще се опитам внимателно и ясно да ти разкажа мотивите си в този случай. Съгласен ли си?
Думите ми бяха пресметнат риск, но Офицера беше хазартен тип, вече знаех това. Изражението на лицето му не се промени, но той леко кимна, като че ли ми отстъпваше ход, знаейки, че все още държи царя ми в шах.
— Благодаря ти. Никога не съм те мислил за жесток. Всъщност, когато разбрах за съществуването ти, те направих образец за кариерата си. Онова, което си постигнал, няма равно в историята на тази планета. Ако съм те оскърбил, като откраднах парите от твое име, съжалявам. Незабавно ще ти предам всичко ограбено. Но ако си направиш труда да помислиш, това беше единственото, което можех да сторя. Нямаше как да те открия. Затова трябваше да разчитам на любопитството ти — ако не на милостта ти — да не разкриеш самоличността ми на полицията, преди лично да се срещнеш с мен.
Ново кимване ми отстъпи още един ход. Нетрепващото дуло на пистолета ми даваше да разбера, че все още ме изпитва.
— Ти си единственият жив човек, който знае моята самоличност — рече той. — Сега ми обясни защо не трябва да те убивам. Защо искаше да се свържеш с мен?
— Вече ти казах — от възхищение. Реших, че престъпният живот е единствената професия, съответстваща на заложбите ми. Но съм самоук и уязвим. Искреното ми желание е да стана твой чирак. Да се уча от теб. Да вляза в академията по съвършена престъпност в пустинята на живота. Ще ти платя каквато и цена да поискаш за тази привилегия, макар че може би ще ми трябва малко време, защото ти предавам приходите от последните си две операции. Това е. Ето кой съм аз. А ако работя достатъчно усилено, ти си онзи, който искам да стана.
Омекналият поглед и замислено повдигнатите към брадичката пръсти означаваха, че засега проверката е свършила. Но играта все още не беше спечелена — нито пък ми се искаше да е така. Исках просто да завършим реми.
— Защо трябва да вярвам дори и на една дума от всичко това? — най-после попита той.