— А защо трябва да се съмняваш? Каква друга причина бих могъл да имам?
— Мотивите ти не ме притесняват. Имам предвид вероятността някой друг, някой от полицията да те използва като пионка, за да ме открие. Човекът, който арестува Офицера, ще се издигне до върха на професията си.
Кимнах в знак на съгласие, като в същото време бясно размишлявах. После се усмихнах и се отпуснах.
— Абсолютно вярно, и това трябва да е било първото нещо, което ти е дошло наум. Кабинетът ти в тази сграда означава, че заемаш много високо положение в редиците на защитниците на закона, толкова високо, че си в състояние лесно да разбереш дали е така. Или пък — още едно доказателство за гениалността ти — притежаваш начини и средства да проникнеш в полицията на каквото и да е равнище, да ги заблудиш и да ги използваш, за да ме арестуват наистина. Моите поздравления, сър! Знаех, че си гений на престъплението, но да постигнеш това, направо граничи с фантастиката!
Той бавно кимна с глава, приемайки дължимото. Наистина ли ми се стори, че дулото на пистолета се свежда съвсем леко надолу? Може би играта наистина щеше да завърши реми. Побързах да продължа.
— Казвам се Джеймс ди Гриз и съм роден преди малко повече от седемнайсет години в същия този град в родилния дом за безработни гледачки на свинепрасета „Майка Макрий“. Терминалът, който виждам пред теб, трябва да има достъп до държавните архиви на всякакво равнище. Провери досието ми! Убеди се сам дали онова, което ти казах, е вярно.
Облегнах се назад на стола си, докато той набираше командите на клавиатурата. Не правех нищо, за да го разсейвам, нито пък отвличах вниманието му, докато четеше. Все още бях нервен, но с всички сили се мъчех да изглеждам спокоен.
Той свърши, облегна се назад и спокойно ме погледна. Не бях видял ръцете му да помръдват, но пистолетът бе изчезнал от поглед. Реми! Но пионките все още бяха на дъската и започваше нова игра.
— Вярвам ти, Джим, и ти благодаря за милите думи. Но работя сам и не искам никакви ученици. Бях се приготвил да те убия, за да запазя тайната на моята самоличност. Вече не смятам, че е необходимо. Ще се доверя на думата ти, че няма да ме търсиш отново или да използваш името ми за каквито и да е нови престъпления.
— Незабавно ще ти се подчиня. Станах „Офицера“ единствено за да привлека вниманието ти. Но те моля, обмисли отново молбата ми за постъпване в твоята академия по съвършена престъпност!
— Такава институция не съществува — отвърна той, като се изправи на крака. — Край на приема.
— Тогава ми позволи да изразя молбата си по друг начин — припряно казах аз, защото знаех, че не ми остава много време. — Нека да ти бъда подчинен, ако мога, и ми прости за всички неприятности, които ти причиних. Аз съм млад, още нямам и двайсет, а ти си на тази планета вече над осемдесет години. Имам само няколко години опит в професията си. И за това кратко време разбрах, че съм съвсем сам. Трябва да върша всичко лично и за самия себе си. Не съществува престъпно братство, защото всички престъпници, които съм виждал, са некадърници. Ето защо трябва да си върша работата сам. Щом аз съм самотен, само мога да предполагам за самотността на твоя живот?
Той стоеше абсолютно неподвижен, отпуснал едната си ръка върху бюрото, загледан в празната стена към нещо, което не можех да видя. После шумно въздъхна и — сякаш изпускайки някаква сила, която го държеше изправен — се тръшна обратно на стола.
— Ти казваш истината, момчето ми. Не искам да обсъждам този въпрос, но жилото ти попадна точно в целта. Въпреки това обаче всичко ще си остане така, както си е. Прекалено стар съм за промени. Желая ти сбогом и ти благодаря за изключително интересната седмица. Беше донякъде като в старите времена.
— Помисли пак, моля те!
— Не мога.
— Дай ми адреса си — трябва да ти пратя парите.
— Задръж ги, спечелил си ги. Но за в бъдеще си ги печели под друго име. Остави Офицера да се наслаждава на заслужената си почивка. Ще прибавя само още нещо — като съвет. Подложи на преосмисляне професионалните си амбиции. Накарай заложбите си да работят по по-приемлив за обществото начин. Така ще избегнеш страшната самота, която вече сам забеляза.
— Никога! — високо извиках аз. — Никога. По-скоро ще гния в затвора през останалата част от живота си, отколкото да приема онази роля в обществото, която толкова яростно отхвърлих.
— Може да промениш решението си.
— Няма такава възможност — отвърнах аз на празната стая. Вратата се бе затворила зад гърба му и той беше изчезнал.
10.
Е, това беше. Нищо не може да се сравнява с непреодолимата депресия от съкрушаването на нечии надежди. Бях направил точно това, което трябваше. Сложният ми план се реализира до най-малка подробност. Изкарах Офицера от тайното му убежище и му направих предложение, на което не можеше да откаже.