Само че той ми отказа. Дори удоволствието от успешния обир вече не означаваше нищо за мен. Доларите ми се струваха като пепел в шепата ми. Седях в хотелската си стая, гледах в бъдещето си и виждах само огромна пустота. Броях парите отново и отново, докато цифрите загубиха всякакво значение. При разработването на плановете си бях предвидил всички възможности, освен една — че Офицера ще ме отблъсне. А това ми беше доста трудно да възприема.
До завръщането ми в Билвил на следния ден бях тънал в мрачно униние и се бях наслаждавал на прилива от самосъжаление. Което обикновено не мога да понасям. Този път не правеше изключение. Гледах в огледалото към кухите очи и мрачното лице и му се изплезих.
— Женчо! — казах аз. — Мамино детенце, ревльо, плачлив мухльо. — Прибавих и всички други обиди, които ми дойдоха наум. След като малко прочистих атмосферата, си направих сандвич и каничка кафе — никакъв алкохол, който да затруднява синапсите! — и седнах, за да дъвча и да мисля за бъдещето. Сега какво?
Нищо. Поне нищо конструктивно, за което да се сещах в момента. Всичките ми планове бяха завършили в глуха улица и не виждах как да се измъкна от нея. Отпуснах се назад и щракнах с пръсти, за да включа тривизора. Попаднах на рекламен канал и преди да успея да го сменя, се появи прекрасният триизмерен и цветен образ на говорителката. Не го превключих, защото жената беше по извънредно оскъден бански костюм.
— Елате тук, където вее нежният ветрец — каза тя. — Елате при мен на сребристите пясъци на красивия ватикански бряг, където слънцето и вълните ще освежат душата ви…
Изключих го. Душата ми бе в прекрасна форма, а прекрасната фигура на говорителката само ми създаваше още проблеми, за които да мисля. На първо място бъдещето, хетеросексуалната любов после. Но рекламата поне беше провокирала в ума ми оформянето на една идея.
Ваканция? Да си взема почивка? Защо не? В последно време бях работил по-усилено от който и да е от бизнесмените, на които толкова силно не исках да приличам. Престъпленията ми бяха донесли добри пари, така че защо да не похарча част от заслужената с труд плячка? Навярно нямаше да успея да избягам от проблемите си. От собствен опит бях научил, че преместването в пространството никога не е решение. Неприятностите ми винаги вървяха заедно с мен, постоянни и натрапчиви като зъбобол. Но можех да ги отнеса някъде, където щях да имам достатъчно време, за да ги обмисля.
Къде? Извиках ваканционния справочник от база данни и го прегледах. Като че ли нищо не ми хващаше окото. На плаж? Само ако срещна там момичето от рекламата, което не изглеждаше много вероятно. Изискани хотели, скъпи пътешествия, обиколки на музеи, всичко това ми се струваше също толкова вълнуващо, колкото уикенд във ферма за свинепрасета. Може би бе точно това — нуждаех се от глътка свеж въздух. Като селско момче бях видял достатъчно от огромната пустош, обикновено от върха на купчина свинска тор. С тези спомени в главата бях пристигнал в града с отворени обятия. И оттогава никога не се бях връщал.
Това можеше да е верният отговор. Не да се върна във фермата, а да отида сред пустошта. Да се откъсна от хората и вещите, да си побъбря с майката природа. Колкото повече мислех за тази възможност, толкова по-примамлива ми изглеждаше. Освен това знаех и точно къде искам да отида, копнеж, който изпитвах още от времето, когато стигах едва до коленете на новородените свинепрасенца. На Катедралните планини. На онези покрити със сняг върхове, които се издигаха към небето като гигантски черковни кули и изпълваха детските ми мечти. Е, защо не? Като че ли беше време да реализирам някои от мечтите си.
Пазаруването на раница, спален чувал, термопалатка, съдове за готвене и фенери — всички необходими вещи — бе половината от удоволствието. Щом се екипирах, не можех да си губя времето с влак и затова взех самолет до Рафаел. Когато се спуснахме към пистата, аз изцъклих очи към планините, а после щраках с пръсти и нетърпеливо се въртях, докато чаках за багажа си. Бях проучил картите и знаех, че пътят за Катедралните планини пресича магистралата и минава през хълмовете на север от летището. Трябваше да се кача на автобуса като останалите, вместо да бия на очи, като взема такси, но прекалено много бързах.
— Доста е опасно, момче, искам да кажа, да се изкачваш по онзи път сам. — Възрастният шофьор млясна с устни и се впусна в обяснения за огромните рискове. — Спокойно можеш да се изгубиш. Да те изядат вълци. Да попаднеш на свлачища и лавини. И…